Посланието обаче не беше предназначено за Индия, а за Иън. Торнуд не обичаше нечестните игри, но не виждаше по какъв друг начин да се свърже с тази вироглава жена, която на всичкото отгоре му бе съпруга. А с нея щеше да се свърже на всяка цена, тъй като бурната среща в кабинета му го бе разтърсила по-силно, отколкото му се щеше да признае.
Миналото си беше минало, беше си казал мрачно той, но голите слова не можеха да прогонят от съзнанието му образа на Индия Деламиър, на бледото й лице и треперещи ръце.
Нито пък да го освободят от странната, тъпа болка, която глождеше и денем, и нощем сърцето му.
Улиците около „Белгрейв Скуеър“ бяха осветени от луната и потънали в тишина; само от време на време се чуваше тракането на някой самотен екипаж. В този момент вратата към кабинета на граф Торнуд се отвори със замах.
— Какво искаш от мен?
Пред него, настръхнала и яростна, стоеше Индия Деламиър, с пламнали бузи.
— Щастлив съм да разбера, че си получила писмото ми. Нека да ти помогна да свалиш пелерината си.
Младата жена сграбчи тъмносиньото кадифе.
— Не е нужно, тъй като няма да стоя дълго. — Отметна ядосано върху раменете си подплатената с коприна качулка. — Помолих те да ме оставиш на мира, но ти отказа. Каква игра играеш?
— Не играя никаква игра — отвърна напрегнато Торн. — Просто исках да се уверя, че… че си добре.
— Дори превъзходно, благодаря.
— Защо не изпрати твоя управител да се види с мен?
Индия повдигна рамене.
— Ще ви уведомявам за решенията си, когато му дойде времето. А сега, милорд, свършихте ли вече?
— Още не.
Пръстите му обвиха несъзнателно китката й, както бяха сторили преди три дни. Нима бяха изминали само три дни? Струваше му се, че от предишната им среща го делеше цял един, изпълнен със студенина, живот.
— Да остана, за да бъда подложена на онзи обиден разпит ли? По-добре да не го правя. Казал си на Иън, че трябва да говориш спешно по много важен въпрос с мен; затова и дойдох. Очевидно това е било лъжа.
— Не, има още нещо. — Торнуд извади бавно ръка от джоба си. — Докато преглеждах стара документация, попаднах на това писмо. Аз самият не си спомням, но ти спомена, че съм разнасял кореспонденцията на Уелингтън. — С непроницаемо изражение й подаде сгънат лист хартия. Между гънките му се подаваше деликатна ръкавица от фина дантела. — Това познато ли ти е?
— Моята ръкавица.
Лицето й пребледня.
— Беше в писмото, което ми изпрати. — Младият мъж присви очи. — Пишеш, че принадлежала на семейството ти вече от двеста години. Стори ми се редно да ти я върна сега, след като…
Лейди Деламиър пое нежната дантела.
— Сега, след като е дошъл краят на нашия обет. — Засмя се насила. — Колко трогателно. Безкрайно съм ви благодарна за вашата любезност, милорд.
— Лейди Деламиър, недейте.
— Недейте какво? „Не се засягайте“? Или „не се тревожете, че земята под краката ви се е превърнала в плаващи пясъци и всеки момент ще потънете под собствената си тежест така, че никога повече да не можете да се измъкнете“? — За миг очите й се замъглиха от сълзи. — Не хабете тревогите си заради мен. Ще преживея и това, както преживях всичко друго, лорд Торнуд. А междувременно ще ви бъда благодарна, ако престанете да се бъркате в живота ми!
Индия се завъртя на пети и вече почти бе достигнала вратата, когато във вестибюла се появи дребна фигурка, стиснала в едната си ръка раздърпана кукла. По дългата нощница с многобройни бастички на момиченцето се спускаха златни къдрици, а погледът му беше сънен.
— Чух гласове — обяви разтревожено то. — Ядосани гласове, също като преди. Защо крещяхте? И защо плаче красивата дама, татко?
Едно мускулче на лицето на младия мъж трепна и той стисна челюсти, като погледна малкото същество, което влачеше по пода след себе си прекалено дългата и широка нощница.
— Красивата дама не плаче, Алексис. — Вдигна очи към своята посетителка; в тях тя прочете недвусмислена заповед. — Не плачехте, нали?
Тя го изгледа с лудо разтуптяно сърце. „Татко“, момиченцето го бе нарекло „татко“! Мили Боже, какви други тайни бе скрил от нея този човек? Но той, разбира се, бе прав. Какъв смисъл имаше да показва вълнението си пред невинното дете? Индия се усмихна широко, макар да й се плачеше.
— Баща ти е прав, скъпа. Просто в окото ми влезе нещо.
Малкото същество кимна разбиращо.
— Ясно. Това ми се случва често и на мен. — Докато говореше, притисна отново овехтялата кукла към телцето си. — Но защо говорехте толкова силно? Чувах ви по целия път надолу по стълбите.