Владимир Кромбърг
Индър Алвин и Вечността
Ако някой ден случайно минете през Беркт, не пропускайте да видите Окамовата градина. Ще я откриете лесно — разположена е на половин километър от гарата, в малкият участък между поликлиниката „Аброуз Пере“ и института по херметически науки, кръстен на името на Елифас Леви. Отдясно към нея приближава улица „Плачеща върба“, чийто противоположен край извежда до реката, а отдясно минава Булевардът на влюбените.
На пръв поглед Окамовата градина прилича на петно, но ако се вгледате внимателно ще осъзнаете, че тя има форма на елипса. По краищата е оградена с малки групи от тополови и брезови дръвчета, винаги пълни с птици. Вътрешността й е заета от малък правоъгълен фонтан, покрай който са разположени тридесетина пейки. Пейките са от масивно абаносово дърво, дърворезбовани с безброй елементи — глави на грифони, хидри и дракони, крака на лъвове и коне, лозови и дафинови листа, и странни зигзагообразни линии. Те са от едно по-старо и по-хубаво време, когато в Беркт все още е имало много истински хора на изкуството — като Индър Алвин.
Когато откриете градинката, не забравяйте да вземете и цветя, които да поставите до бронзовата топка в началото й. Тази топка всъщност е надгробна плоча — вълнуваща като художника, чийто прах почива под нея. Хората разправят, че върху нея много рядко пада сняг, а дъждовните капки изсъхват за минути.
По времето, когато се запознах с господин Алвин, бях тринадесет годишно хлапе. Бях доста слабоват за възрастта си, затворен и тих. Рядко излизах да върша щуротии с другите момчета от квартала и странях от всичко, което ми се струваше грубо и некрасиво. Предпочитах да седя в двустайната ни квартира на улица „Дилан Томас“ и да чета някоя книга или да наблюдавам през прозореца разхождащите се наоколо гълъби. Понякога вземах лист и молив, избирах си някое интересно кътче и се опитвах да го нарисувам. Не ми се отдаваше кой знае колко добре — липсваше ми опит, а може би и талант.
Един ден се отбих в Окамовата градина. Бе началото но октомври и времето бе намръщено. Имаше само двама и това ме зарадва, защото все още се срамувах да показвам обичта си към изобразителното изкуство. Избрах си една пейка, издялана с лъвски крака и драконови глави по страничните облегалки, и започнах да я скицирам грубо. Драсках по листа около половин час, когато към мен приближи шестдесет-седемдесет годишен човек. Беше висок около метър и осемдесет, изпит, с прошарена русолява коса, която навяваше хлад. Очите му бяха лазурносини и изпъстрени с мънички виолетови точици. По-късно забелязах още една особеност на погледа му — ако го наблюдаваше човек дълго време, оставаше с чувството, че не премигва; той държеше очите си широко отворени, спускаше клепачите си с мълниеносно, почти неуловимо движение и отново се ококорваше. Лицето му бе набраздено от съвсем ситни, но дълбоки бръчици, които се сливаха така, сякаш то бе покрито с мрежа от ситни нишки. И тогава бе облечен със същите дрехи с които го виждах и през всичките ни останали срещи — сив памучен панталон, изцапан с множество петна, крещящо оранжева жилетка без ръкави, намъкната върху поизбеляла черна риза и обувки от кафява и много здрава кожа.
— Виждам, че рисуваш. — каза той. Гласът му бе дълбок и дрезгав, леко монотонен. — За да се получи по-добре тази сянка, натискай по-леко с молива.
— Ъ-ъ-ъ… — сконфузих се аз, защото за първи път някой ми обръщаше внимание. Обикновено възрастните не ме забелязваха.
— Ето така! — намигна ми и като взе молива нахвърли няколко щриха.
— Вие художник ли сте? — попитах след малко и сигурно съм звучал особено, защото той се разсмя.
— Нещо такова. Някой казват, че съм художник, но досега не съм продал нито една от картините си, нито съм правил изложба… Казвам се Индър Алвин, но можеш да ми викаш Ин. А ти как се казваш?
— Янстрей Жам, но можеш да ми казваш Ян! — отвърнах, като се поклоних, което отново го разсмя.
— Искаш ли да видиш картините ми? Наблизо са. Пък може и да ти подаря някоя.
Предложението звучеше изкушаващо.
— Разбира се! С голямо удоволствие!
И той ме заведе до „неговото място“, както го наричаше. Учудих се, защото никога преди не го бях забелязал — то е същото място, където сега стои бронзовата топка, но по онова време бе обрасло с храсти. Изгледът бе идеален, можеше да обхванеш с поглед почти цялата градина и дори част от околностите й. Получаваше се впечатлението, че виждаш повече отколкото можеш да видиш.
Господин Алвин не използваше статив, а работеше върху висок стол от онзи тип, които се срещат около бар-плотовете. До стола му имаше огромна папка с картини.