— Ето, вземи, — каза той като ми я подаде. — разгледай ги и си вземи тази, която ти харесва най-много.
Поех папката и заразглеждах картините. И по-вълнуващи пейзажи никога повече не видях. Там имаше рисунки, изпълнени с всякакви техники — с въглен и с молив, графики с туш, с водни и маслени бои, офсет… Само че всичките до една изобразяваха едно и също нещо: Окамовата градина, гледана от там където стояхме.
— Но те всички са еднакви! — възкликнах учудено.
— Не, Ян, не са еднакви! Напротив — отвърна Ин с поучителни нотки в гласа. — всички те са различни, толкова различни, колкото са различни хората и животът им. На теб само ти се струва, че са еднакви, защото изобразяват едно и също място. Но те дишат, те живеят. Ето виж колко е натъжена градината през зимата и виж как се смее напролет. Виж я тук — заспала и мъртва или пък тук, трепереща от ужас. Виж как старее в ръцете на тази възрастна жена. И как тича радостно по балончето с това дете. А пък тук, в целувките на тези влюбени… чувстваш ли как трепти? Виж колко е могъща в струите на водата и колко е слаба в тези тревички. Аз рисувам това място от десет години и всеки път картините ми са различни.
Останах изумен от това разкритие. След това си избрах онази картина с детето, което тича след балона си и си тръгнах, а господин Алвин остана да рисува.
През следващите месеци често отивах и го наблюдавах. Кляках или сядах на три-четири метра от него и се впервах в платното му. Бързо се научих да не говоря, когато работи, защото това му пречеше. По такъв начин открих и гласовете на природата около мен. По някакъв вълшебен начин господин Алвин успяваше да втъче и тях в картините си.
Той рисуваше съсредоточено, мълчаливо и бурно. Действаше с четката или молива като с диригентска палка — бързо, отсечено и ясно, без нищо да трие и поправя. Обикновено свършваше една картина за два, най-много три дни. После я взимаше, хвърляше й преценяващ поглед и я слагаше в папката. И почваше друга.
Когато си почиваше, ми разказваше за себе си или се опитваше да ми помогне за проблемите ми, същите като на всяко момче, навлизащо в пубертета: самотата, момичетата, натрапваните правила…
Един ден през следващото лято го попитах:
— И все пак, Ин, защо една и съща картина, точно от едно и също място?
— Защото имам една мечта, Ян. — каза той, като прокара ръка по косите си. — Всичките ми картини всъщност са подготовка за една-единствена Картина. Искам в нея да има всичко, което има поотделно в тях — живота и смъртта, любовта и самотата, радостта и тъгата, песента и ужаса. Всичко, което съм видял в тази градина. Искам да бъде Картината на Всичкото — в нея да се побира Вечността… И времето за нея наближава, чувствам го! Остават ми десетина от тези подготвителни рисунки и я започвам.
На другата седмица аз и семейството ми заминахме на почивка. Беше едно прекрасно двуседмично вълшебство на брега на Лунно море.
Когато се върнах, първата ми работа бе да потърся господин Алвин. Нямаше го в градината, тъй че отидох до просторния му светъл дом на улица „Вечер“. Той ме водеше често в тази огромна двуетажна къща да пием чай и да играем на шах и шашки. Звъннах на звънеца, но никой не ми отвори. Тогава побутнах вратата и влязох.
Господин Алвин лежеше на кревата, присвит и блед. Стори ми се много остарял. Очите му бяха потъмнели и мътни. По устните му се стичаше слюнка.
— Здравей, Ян. — изхриптя той и се закашля. — Как си?
— Ин, какво ти е? — попитах аз изплашено.
— Няма нищо, аз съм стар човек и вече ми е време, а и свърших работата си на земята… — гласът му бе уморен.
— Не говори така, моля те! — казах, готов да се разплача.
— Докато те нямаше нарисувах Картината, Ян! Нарисувах я!!! Стана по-хубава, отколкото я мислех… — дробовете му отново се раздраха от кашлицата. — Ето там е. Вземи я, тя е за теб! — И посочи с трепереща ръка шкафа, където държеше произведенията си.
— Не мога да приема такъв подарък, Ин, твърде много е! А и нали си ми подарил толкова много картини, не помниш ли?
— Ян, слушай: Аз съм много, много болен, всъщност вече съм мъртъв — от десет години в главата ми има едно отвратително нещо, което се нарича тумор. През всичките тези години ме поддържаше мисълта за Картината, която ще нарисувам. Ако не беше тя, досега да съм умрял… На другият ден, след като ти отиде на море, на двадесет и трети юли, аз я сътворих. После, като я вземеш и я разопаковаш, ще видиш, че си е заслужавало… След като я нарисувах, нещо в мен се прекърши, сякаш болестта само това е чакала. Откараха ме в болницата, но избягах. Исках да се видя с теб за последно. Докторите в болницата казаха, че ще живея два-три дена, но аз исках да те дочакам и те дочаках. Затова недей спори: вземи я като последен спомен… А като пораснеш и ти ще нарисуваш една такава картина… Сбогом… Ян!