Надвечер към селото се зададе стадо свини. Селяните се развеселиха. Чудно им се виждаше, че свинарят им пак беше изкарал свините, както винаги, като че не беше усетил, че селото е бягало.
— Чакайте! — извика някой. — Гърбавото ще ни каже сега най-добре. То трябва да е видяло кърджалиите.
Селяните пресрещнаха свинаря и го заобиколиха. Беше същото гърбаво момче, което тая сутрин беше намерило пушката в гората. И то каза същото, което вече се знаеше: кърджалиите се върнали.
— Че защо се върнаха?
— Де да ги зная, далеч бях. Много се караха, викаха…
— А каква беше тая пушка в реката — попита някой, — кой гърмя?
Гърбавото не отговори, но очите му светнаха, изгледа гордо селяните и като дебнеше да види как ще се зачудят, извади пушката изпод абата си и я показа.
— Кой гръмнал, а? Аз гръмнах, вижте я на, моя е…
В ръцете му беше къса пушка, като че отрязана наполовина, овехтяла и ръждясала наистина, но все пак здрава, тежка пушка.
— Бре, Найдене, отде я зе?
— Дай да я видя. Продаваш ли я?
— Не си я намерил ти, откраднал си я!
Гърбавото не отговаряше, стискаше здраво пушката, готово да хапе и да драще, ако някой рече да му я вземе. Най-после, като се увери, че няма да му я вземат, и успя да я скъта пак под абата си, то се ухили и каза:
— Не съм намерил аз таз пушка. Един кърджалия убих… и зех я…
Селяните се разсмяха. И тъй като, когато са събрани много хора, настроението лесно се мени, започнаха да се шегуват. Някои поискаха да вземат пушката на Гърбавото. Жените, като разбраха, че зарад него са брали страх, започнаха да го кълнат. Хлапетии се промушваха измежду големите и го ловяха за гърбицата. Гърбавото се разсърди, стана зло. Най-голямата му грижа беше за пушката, стискаше я под мишницата си и щом се отскубна, хукна да бяга, макар че никой не го гонеше.
Селяните се смееха:
— Сакато, пък зло!
— Белязал го господ. От белязан челяк да бягаш.
— Дали тъй се е родило ма?
— Господ да го убие! Не се е родило тъй, ами паднало отвисоко, кога било малко. Оздравяло, ама му останала гърбица.
— Станке ма, то син ли е, унука ли е на Калмучката?
— Де ще я разбереш таз лъжкиня. Веднъж каже син, веднъж унука. А на други разправяла, че го намерила в бозгуна, е! — преди петнайсет години, когато пак тъй бягали от тез кърджалии, дано по кърищата да измрат, кръвниците! Намерила го и затуй го кръстили Найден — намерено.
Гърбавото стигна в къщи. Баба Яна Калмучката седеше вън на прага. Тя нито беше чула, нито беше разбрала, че селото е бягало.
— Дай ми хляб! — извика Гърбавото над главата й, както се вика на глух.
— Хляб ли? — спокойно и ниско каза старата. — Нямам хляб аз. У, да има хляб, ще ям и аз! Искай от чорбаджиите, че им пасеш стоката…
Гърбавото се намуси и влезе в къщи. Изведнъж то изскочи оттам и внезапно развеселено и ухилено, извади пушката, замери в бабата и извика:
— Сега ще те убия!
Старата изтръпна. Знаеше, че Гърбавото се шегува, но пак се боеше да мръдне или да продума, за да не го разсърди, та да гръмне.
— Ще те убия! — викаше Гърбавото и се хилеше. — Тъй стой, не мърдай!
Като наплаши старата, колкото си искаше, Гърбавото клекна настрана до стената и загриза няколко сухи кори, които беше намерило в къщи. Баба Яна стана, прозина се, протегна се, като че беше забравила лудориите на Гърбавото. Но като мина покрай него, тя изведнъж се спусна върху му, хвана го за раменете и го раздруса.
— Ще ме плашиш, а? Келеш! Сега ще те удуша!
Изведнъж тя изохка и го пусна. Гърбавото беше я ухапало. Баба Яна гледаше сгърчената си ръка, по която се виждаха следи от зъби и течеше кръв.
— Да се махнеш! — викаше тя. — Да не си ми стъпил в къщата!
И тъй като Гърбавото се кривеше и юдеше насреща й, отчаяна, тя притихна и съвсем ниско рече:
— Хайдутин! От баща си по-долу не ще паднеш…
Тия думи като че й спомниха нещо отколешно. Тя седна на същото място, гдето беше седяла, скръсти ръце и се замисли.
За втори път Индже беше прехвърлил Бакъджиците и беше минал в Ромъня. Нямаше вече с него оная многобройна орда, с която беше потеглил. Дотегна на кърджалиите да вървят след един вожд, който не ги водеше на плячка и на грабежи, не ги оставяше да правят каквото си щат, а само ги влачеше по пътищата днес по една посока, утре по друга. Изтъняха конете им от глад, ятаганите ръждясаха на поясите им. Една нощ Сиври билюкбаши избяга с цялата си дружина. След него избяга Едерханоглу, после Дели Кадир и всички други главатари. С Индже остана само Кара Колю и дружината му — тристамина на черни коне. Пред тях вървеше Индже на белия си арабски жребец.