Спуснаха се всички, които бяха наблизо, скочиха от конете и прихванаха Индже. Други погнаха Гърбавото. Най-напред пренесоха Индже до пруста на къщата, в двора на която беше паднал. Разкопчаха го, търсеха раната, бързаха да я превържат. А вън се повдигна страшен шум. Мятаха се черни коне, лъщяха ятагани и страшни гласове, пълни с отчаяние и болка, викаха: „Убиха войводата! Убиха Индже!“
Спуснаха се конници от една и от друга страна, за да пресекат пътя на Гърбавото и да го хванат. Множеството, което се зададе откъм черквата, повърна назад и се разбяга. Писнаха жени, селото се изпълни с викове и плач.
До това време баба Яна Калмучката стоеше прилепена до стената на къщата си, гдето беше се случила, и въпреки страшната бъркотия наоколо, запазваше това спокойствие, което идеше преди всичко от възрастта и глухотата й. Но когато и тя чу да викат от всички страни: „Индже! Убиха Индже!“ — трепна и се втурна към пруста. И тя се появи там разтреперана и суха, очите й горяха и търсеха неспокойно. Войводите, които се лутаха около Индже, я помислиха за объркана от страх и я избутаха навън.
Но тя можа да види Индже. Той лежеше на пруста, опрян до стената. Беше гологлав, калпакът му с пауновото перо беше паднал до него. Нямаше болка на мургавото му лице, но дишаше тежко и с мъка, под него беше протекла локва кръв.
В двора нахлуха много хора. Водеха Гърбавото. Двама от войводите, Добри и Вълчан, бяха извили назад ръцете му и здраво го държаха.
— Тоя ли го уби! Тоя ли! — викнаха наоколо кърджалиите и размахваха ятаганите си.
— Чакайте, при Индже да го заведем. Той да каже!
И ония, които бяха при Индже, излязоха вън. Тогава баба Яна се приближи до него.
— Синко, ти ли си Индже?
— Кое е туй момче — рече Индже, — твое ли е?
— Ти ли си Индже? Ох, божичко, какво стана…
Тя говореше с мъка, долната й челюст трепереше. И като разбра, че има малко време и трябва да бърза, тя се наведе над него и зашепна:
— Туй дете е твоя син! Ах, защо го прибрах тогаз, по-добре да беше умряло…
Като че втори куршум удари Индже и той се дръпна назад. Докараха Гърбавото. Индже го погледна — грозно, гърбаво, ниско, на челото му падаше нечиста сплъстена коса. Гледаше изпод вежди като звяр, измъкнат из дупката му. Но очите му се отделяха от цялата му грозота, хубави кафяви очи. Индже се вгледа в тях и позна очите на Пауна.
— Ей го — викаха войводите, — какво да го правим? Да го одерем жив? Да го побием на кол?
Индже притвори очи като от болка и не каза нищо. Смъртта разведряше лицето му. След малко той погледна и каза:
— Много майки съм разплакал… Дойде и моя ред. Нищо да не правите на туй дете! Ни косъм да не падне от главата му. Аз искам тъй. Дайте му туй — той подаде кесията си — и пуснете го да си ходи със здраве…
На двора, сред струпаните кърджалии, се чу гласът на Сяро Барутчията:
— Умира ли? Не може да бъде! Чакайте да мина. Кажете му, че водя жена му, кажете му, че иде Пауна!
Както беше се поизправил, Индже се килна назад и падна. На двора изпищя жена. Войводите се спуснаха, изправиха Индже, викаха го, молеха му се да продума. Индже беше мъртъв.