— Тогава за какво е цялата работа?
— Не е ли очевидно? Той вижда, че е време да започне подготовката за членство, и си дава заявката.
— Заявката ли?
Бедоус се усмихна.
— Прекалено дълго се занимаваш с глобални проблеми и теоретични постановки. А тук имаме едно чисто практическо, прагматично положение. Ти самият го каза: преди Фалигор да се присъедини към Републиката, трябва да се създаде общопланетно правителство. В този момент енкотите са единственото племе, способно да управлява Фалигор. След десет-петнадесет години нещата може да се променят, затова той иска да създаде правителството сега.
— Сигурна ли си, че става дума за това? — намръщи се Картрайт.
— Напълно. — Тя замълча и се загледа в Боби, който омагьосваше лодинита и компанията му. — Боби не е глупак, Артър. Ако му предложиш утре да влезе в Републиката, той по всяка вероятност ще откаже. Целта му е просто да сключи най-добрата за народа му сделка.
— Кой народ, енкотите ли?
— Да, той се смята за енкот, а не за фалигорец, а неговото племе в продължение на векове е господствало над планетата. Боби иска просто да е сигурен, че ще остане на върха.
— Какво пък — обади се Картрайт замислено, — прав е. Енкотите наистина са политически най-грамотното племе на планетата… И все пак трябва да ги накараме да започнат да се възприемат като един народ, а не като двайсет-трийсет различни племена.
— Само преди десетина години те все още живееха в колиби, Артър. Помисли си колко време е било нужно на хората да преодолеят националните си различия и да започнат да се възприемат като земяни!
— Само че на нас не е имало кой да ни помогне — възрази Картрайт. — Никакъв пример, който да следваме.
— Е, ти си политикът — вдигна рамене Бедоус. — Аз съм само ентомолог.
— Мислиш, че няма да се получи, така ли?
— Не знам. Ако ми беше казал преди пет години, че ще пием коняк на организирано от язон градинско увеселение, щях да те обявя за луд. Те са необикновена раса.
Картрайт вдигна глава.
— А ето че се връща най-необикновеният от тях.
Император Боби прекоси моравата, ръкувайки се с всички наред, накрая стигна до тяхната маса.
— Е, надявам се, че се забавлявате — изрече той, докато даваше знак да му налеят още едно питие.
— Много, ваше величество — увери го Картрайт. — Тъкмо разисквахме предстоящия мач.
— Така ли? — попита Боби с усмивка, която даваше да се разбере, че не вярва нито дума. — И до какъв извод стигнахте?
— Че вашият боксьор е в по-неизгодна позиция.
— Възможно е — съгласи се Боби. — Всъщност аз никога не съм го виждал да се бие, но съм чувал, че побеждавал всеки, който се изправи насреща му.
— Досега обаче не се е изправял насреща му някой като Уичински.
— А вие съгласна ли сте с него, Сюзън?
— Аз нямам мнение.
— Аха. Значи не сте любителка на бокса.
— Никога не съм успявала да проумея защо трябва двама души да се качат на ринга и да си нанасят удари, докато единият падне в несвяст.
— Това обаче не е въпрос единствено на сила, а по-скоро на умение — отбеляза Боби. — Не винаги побеждава по-силният. Нали казват, че добрият боксьор винаги ще се справи с онзи, който само раздава удари, колкото и да са тежки. Това означава, че умът съвсем не е без значение.
— Ако приемем, че остава нещо от него след първите два удара в главата — сухо отвърна Бедоус.
Боби отметна глава назад и се засмя.
— Вие, хората, имате невероятно чувство за хумор! Чудно ли е тогава, че толкова много ценим компанията ви?
— Нещо смешно ли казах?
— И каква скромност! — продължи Боби. — Сюзън, ако бяхте от нашето племе, щях да ви предложа да се омъжите за мене.
— Благодаря за комплимента, ваше величество, но вие вече имате шест съпруги, а при нас е приета моногамията.
— Хората май казваха в такива случаи, че на хубавото няма насита — заяви Боби и се разсмя гръмко на собственото си остроумие. Той понечи да каже още нещо, но в този миг един язон в униформа вдигна до устните си голям рог от червен бизон и го наду. При звука му събраните гости насядаха по местата си и се възцари тишина.
— Аха! — възкликна Боби. — Зрелището започва!
Пръв на пътечката между масите излезе Били Уичински и се запъти към ринга, кимайки от време на време на познатите си — не повече от четири-пет човека. Неведнъж по време на кариерата му носът и лявото му ухо бяха възстановявани посредством пластични операции, но на мястото на избитите зъби зееха дупки — явно беше решил, че няма смисъл да ги подменя, докато не се раздели със спорта. Това би трябвало да придаде на усмивката му глуповат вид, но кой знае защо впечатлението беше по-скоро зловещо. Уичински беше висок, с добре очертани мускули и гъвкава походка. В мига, в който се качи на ринга, секундантите свалиха халата му и той започна да загрява, танцувайки леко и боксирайки във въздуха, докато хората надаваха приветствени възгласи и ръкопляскаха.