Често си мисля за теб и ми липсваш — както и на всички останали. Ала не искам да приемаш думите ми като зов за помощ или молба да се върнеш. Проблемът си е наш и ние трябва да го решим. Колкото до теб, ти си по-добре там, където си, и се надявам, че вече си намерила буболечка, достатъчно нищожна и кръгла, за да я кръстиш на мене.
С обич — Артър.
9
Сутринта след като Артър Картрайт писа на Сюзън Бедоус, въоръжен отряд от униформени язони нахлу в дома му и го арестува. След час той беше откаран в затвора в Рем, холографираха го, взеха му отпечатъци от пръстите и му направиха снимка на ретината, след което го отведоха в килията. На въпроса му — защо е арестуван, просто не обърнаха внимание.
Килията му беше два метра и половина на два, с малка кофа в ъгъла. През решетките на единственото прозорче можеше да се види централният площад на града. Нямаше легло, нито нар, но му дадоха две одеяла, така че не му се налагаше да спи направо на влажния каменен под.
Картрайт прекара сам в килията три дни. Всяка вечер му даваха чиния с храна, чийто състав не можеше да се определи, и чаша вода. На сутринта чинията и чашата се изнасяха, а в ъгъла поставяха нова кофа. Всеки път, когато пред вратата минеше надзирателят, той питаше дали адвокатът му е уведомен, че е в затвора, но не получаваше отговор.
Сутринта на четвъртия ден вратата се отвори, чинията и чашата бяха прибрани, кофата — сменена, и тогава довлякоха пребит от бой язон и грубо го блъснаха на пода в килията. Преди още Картрайт да отвори уста, за да попита какво става, отново заключиха вратата.
Той огледа язона, чиято златиста козина беше изцапана със засъхнала кръв, и се опита, доколкото му позволяваха силите, да настани по-удобно новия си другар по килия. Нямаше вода да промие раните му, нито легло да го положи, но той го уви в двете одеяла, свали ризата си и я постави като възглавница под главата на язона.
— Благодаря — прошепна съкилийникът му през разбитите си кървящи устни. — Вие сте Артър Картрайт, нали?
Картрайт кимна.
— Тихо сега. Не говорете, само си почивайте и се опитайте да се съвземете.
— За какво? — промълви язонът. — Ние сме обречени — и двамата.
Картрайт се вгледа внимателно в него.
— Не се ли познаваме отнякъде?
— Срещали сме се. Аз съм преподобният Джеймс Оглипси.
— Господи! — промърмори Картрайт. — Мислех, че ако има язон, когото не биха посмели да докоснат, това сте вие!
— Защо? Защото съм християнин ли?
— Защото застанахте срещу Лабу още в деня, когато пое управлението.
— Изглежда прекалено често съм заставал насреща му.
— Това няма да му се размине току-така! Вие имате десетки хиляди последователи!
— Вече му се е разминало, Артър Картрайт. Както виждате, аз съм тук.
— Но всичките горещи привърженици, които имате…
— …научени да обръщат и другата си буза, когато ги ударят по едната! — мрачно го прекъсна Оглипси. — Ако съм си свършил работата както трябва, те няма да направят никакъв опит да ме освободят или да застанат срещу Лабу. А ако го направят, значи съм се провалил като учител и тогава е все едно къде ще умра.
— Но как се случи това? Вие го заклеймявате публично вече половин година. Защо ви арестува точно сега?
— Двама души от едно съседно село копаели кладенец, когато се натъкнали на труп. Язоните не погребват покойниците си, без да отбележат мястото на гроба, затова продължили да копаят и открили, че са попаднали на общ гроб с над двеста мъртъвци. Телата бяха така разложени, че беше невъзможно да се идентифицират, но по някои признаци стигнахме до заключението, че са енкоти. — Язонът млъкна и си пое дълбоко дъх. — Това беше преди три… не, преди четири дни. Вчера сутринта излязох от църквата и поведох паството си към гроба — да се помолим за душите на окаяните обезобразени мъртъвци. Тогава се появи полковник Уидърспун със стотина въоръжени мъже, обвини ме в убийството на тези нещастници, които били привърженици на Гама Лабу, и ме арестува.
— И никой не се опита да ви защити? — учуди се Картрайт.
— Първите четиридесет, които протестираха, също бяха арестувани. Следващите няколко бяха застреляни. И никой повече не посмя да се обади.
— Но те знаят, че сте тук!
— Това са фермери и селяни, които обърнах във вярата на милосърдието. — Оглипси се размърда, опитвайки се напразно да се настани по-удобно. — Едва ли очаквате от тях да нападнат затвора, за да ме освободят!