— На президента Лабу ли? — попита Картрайт.
— На пожизнения президент Лабу — поправи го язонът. — В чест на удостояването му снощи с този нов пост той нареди да бъде върната свободата на един от всеки петима политически затворници. Сред изтеглените имена бяха и вашите. — Той ги изгледа втренчено. — А сега изчезвайте! Не ми е приятна компанията ви.
Картрайт изпита желание да се втурне към вратата, преди язонът да е променил намерението си. Установи, че единствената причина да върви с бавни стъпки към свободата е слабостта — затворът беше изсмукал силите му и сега той се движеше с мъка. Двамата с Оглипси се озоваха на улицата и се обърнаха един към друг, гледайки се изпитателно.
— Ще останете ли на Фалигор? — попита Оглипси.
— Тук е домът ми — отвърна Картрайт. — И няма да позволя Лабу или който и да е друг да ме прогони… А вие? Какво смятате да правите?
— Аз имам моята църква и паството си. Трябва да се върна при тях.
— И внимавайте какво говорите. Не допускам, че ще ни остави без надзор.
— Ще правя това, което трябва — заяви Оглипси и протегна златистата си ръка. — Бог да ви помага, Артър!
— И на вас — отвърна Картрайт.
Оглипси се обърна и се отдалечи, а Картрайт трябваше да се облегне на стената, за да се задържи на крака. „Какво пък, нали открай време исках да отслабна с петнайсетина килограма. Вместо да им се сърдя, би трябвало да съм им благодарен“ — помисли си той.
Догади му се и изчака да му мине, после побърза да се отдалечи от затвора. Сви в една странична уличка и се приближи до някакъв ресторант. Беше на няколко крачки от него, когато видя собственика да заключва входната врата под носа му.
„Не мога да те виня — помисли си той. — Три седмици не съм се бръснал, не съм се къпал и не съм се преобличал. Сигурно имам вид на оживял мъртвец.“ Чак тогава му мина през ума, че дори и да беше влязъл в ресторанта, нямаше с какво да плати. В желанието си да напусне затвора час по-скоро беше забравил да си поиска личните вещи, а нямаше никакво намерение да се връща за тях. Пък и беше сигурен, че някой язон си ги е присвоил още в момента, в който го натикаха в затвора.
Нямаше дори и дребна монета, с която да си купи вестник, затова измъкна един използван от някакво кошче за боклук и набързо го прегледа. Водещата новина, разбира се, беше избирането на Лабу — всъщност самоизбирането му — за пожизнен президент. В чест на събитието правителството преименуваше Националния парк „Джони Рамзи“ в Национален парк „Гама Лабу“. Река Бортай вече се наричаше Лабу, а резерватът Булароки, една от най-големите туристически атракции, сега носеше името Батиша в чест на най-младата съпруга на Лабу.
Картрайт тъкмо се чудеше дали ще му стигнат силите да извърви трите мили до дома си в покрайнините на града, когато един автомобил спря до него и Дороти Уотс, негова съседка, предложи да го закара.
— Благодаря — въздъхна той, отпускайки се на седалката.
— Вече мислехме, че сме ви загубили — каза тя, когато вратата се затвори. — В последно време хората са добили навика да изчезват безследно.
— Той няма да убие нито един човек. Може да е луд, но не е чак такъв глупак.
— Е, честно казано, то и не останаха много за убиване. През последните две седмици може би половината от нас напуснаха планетата.
— Радвам се, че сте останала.
— О, и аз заминавам. Имам билет за Полукс IV след три дни. Предполагам, че скоро и вие ще заминете?
Картрайт поклати глава.
— Все някой трябва да остане и да оправи нещата.
— Артър, това беше благороден експеримент и ако Боби беше спечелил изборите, може би всичко щеше да е наред. Но с Лабу е невъзможно да се споразумееш, нито да говориш разумно. Единствено въпрос на време е да принуди всички къртици и хора да си заминат. В случай че си тръгна сега, поне ще мога да намеря някоя къртица да купи фермата ми. А ако чакам да ме изритат от планетата, Лабу вече ще я е заграбил, а аз по-скоро ще изколя добитъка и ще отровя кладенците, отколкото да допусна подобно нещо.
— Съжалявам, че мислите така — въздъхна Картрайт.
— А аз съжалявам, че вие не сте на същото мнение. Ако не друго, поне ще съм жива догодина по това време!
— Аз също. Щом не ме уби този път, никога няма да ме убие.
— Надявам се, че сте прав — вдигна рамене тя.
— Работите ще се наредят — настоя Картрайт.
— Защо мислите така?
— Най-малкото защото вие и останалите хора, които ще напуснат планетата, ще разкажете какво става тук.
— И какво от това? Да не мислите, че Републиката ще прати Флота, за да попречи на един язон да избива други язони и да ограбва къртиците? Там само ще поклатят тъжно глави и ще изтъкнат, че имаме още един пример какво става, когато се опитваме да цивилизоваме примитивните раси прекалено бързо и после ги оставяме да се оправят сами. А след двадесет години някоя жалостива фондация на Делурос VIII може би ще организира събирането на средства за най-пострадалите язони. И ако го направят, парите ще отидат право в банковата сметка на Лабу или на онзи, който ще дойде след него.