— Може би да, а може би не. Той има половин милион войници, които ограбват толкова къщи и избиват толкова много живи същества, че не е изключено да са убили семейство Симпсън по свой почин. В края на краищата нали точно на това са ги учили.
— Има ли някакъв начин да разберем със сигурност?
Картрайт поклати глава.
— Това не е полицейска държава, Сюзън. Тук властва терорът. В полицейска държава просто не се задават въпроси, а когато е налице терор, не можеш и да си помислиш да питаш. — Той я изгледа продължително. — Кога е следващият полет от Фалигор?
— След три дни. Тук движението не е особено оживено в последно време.
— Искам да отпътуваш с него. А дотогава можеш да останеш тук.
Тя кимна.
— Няма да споря с теб.
Няколко мига никой от двамата не проговори.
— Тук навремето беше толкова красиво — най-сетне изрече тя, вглеждайки се през прозореца в Небесните хълмове, обгърнати в мъгла.
— И пак може да бъде.
— Но ти няма да си жив тогава, Артър!
— Аз живея ден за ден — тъжно се усмихна той. — Но планетата ще продължи да съществува. Гама Лабу не е вечен. От това, което виждам, ми се струва, че начинът му на живот ще го вкара в гроба преждевременно.
— Но не достатъчно скоро. Защо още стоиш тук?
— Това е мое творение. Ако аз си тръгна, кой ще остане?
— Никой — отвърна тя. — И от това Фалигор само ще спечели.
Той поклати глава.
— Не можем да върнем времето, Сюзън. За добро или за зло, сега тук има градове, пътища и училища, писмен език…
— И пушки — добави тя.
— И пушки — съгласи се той. — Ако можех да си тръгна и те по някакъв вълшебен начин се върнеха към живота си от времето на Дизанко, щях да си замина със следващия космически полет. Но не става. Кутията на Пандора е широко отворена.
— А какво постигаш, като стоиш тук?
— Абсолютно нищо. Но аз съм творец на техните беди и ако не мога да поправя стореното, нямам сили и просто да им обърна гръб и да си замина. Господ може и да е пратил потоп на Земята, ала никога не й е обръщал гръб.
— Трябва ли да ти напомням, че ти не си Господ?
— Знам, че не съм. Не съм дори и средно знаещо и можещо човешко същество. При това положение още по-малко имам право да обърна гръб на Фалигор.
— Не разбирам основанията ти, Артър. Направихме каквото можахме. Не бива да обвиняваш себе си, че някакъв побъркан като Гама Лабу изниква от нищото и заграбва цялата планета.
— Ако не бяхме ние, той в най-добрия случай щеше да бъде вожд в някое село с триста-четиристотин жители. Щеше ли тогава да направи всичките тези поразии?
— Артър, ти обвиняваш за всичко себе си. Язоните също трябва да поемат някаква отговорност за действията си.
Той вдигна рамене.
— Не мога да се преборя с убеждението си, както и ти не успя да преодолееш отвращението си, когато видя за пръв път Лабу. Спомняш ли си този ден?
— Помня го.
— Трябваше да те послушам тогава — уморено се усмихна Картрайт.
— Щеше ли да помогне?
Той се замисли.
— Едва ли.
— Е, тогава?
— Това не променя нищо, Сюзън. Аз оставам.
— Добре, оставаш. — Тя се огледа. — Виждам, че няма ток.
— Идва от време на време.
— А с водата как е?
— Пречиствам я, освен когато варя кафе.
— Има ли въобще нещо, което да работи?
— Оръжията, разбира се, макар да съм чувал, че не можели да намерят резервни части за тях. И пътищата, за да се придвижват бързо военните части от едно място на друго. И май повече не остана. Пощенските служби работят от време на време, а телефоните от месеци са развалени.
— Така става, когато започнеш избиването от интелектуалците и техничарите.
— Ти откъде знаеш, че е започнал с това?
— Всички диктатори го правят. Но обикновено най-напред строят пътища. Този, по който дойдох, ми се стори току-що ремонтиран, с подновена настилка.
Изведнъж Картрайт забеляза нещо да примигва от дясната му страна. Обърна се и видя, че часовникът е проработил.
— Токът дойде — обяви той и се изправи. — Сега ще включа системата за сигурност и ще направя кафе.
— Колко време нямаше ток? — попита Бедоус.
— Този път само пет-шест часа. Започват да се справят все по-добре.
Тя се приближи до холовизора.
— Дават ли поне нещо интересно?
Той поклати глава.
— По няколко часа на ден излъчват правителствени речи, някоя и друга одялана от цензурата новина и двайсетина часа рекламни предавания заедно с възхвала на Бога.
— Реклами с възхвала на Бога? — повтори учудено тя.
— Всеки бизнесмен в Ромул и Рем плаща за минута-две рекламно време да възхвалява Бога, че в милосърдието си е благословил нашия свят с президент като Лабу. Онези, които не го направят, обикновено са вън от играта след не повече от месец. — Той вдигна рамене. — Нищо не пречи да го включиш. Кой знае, може да улучим новините.