На около миля извън града се натъкнаха на първата бариера. Бедоус показа аптечката и обясни, че откликва на призива за помощ на пожизнения президент Лабу, така че ги пропуснаха. Това се повтори още пет пъти, докато най-сетне се озоваха пред входа на космодрума, където разпитът беше още по-настойчив и продължителен. Накрая един от охраната нареди на Бедоус да слезе от колата. Обискира я, заповяда й да го последва и я поведе към главното фоайе. Картрайт й махна за довиждане и подкара обратно.
Ескортът я поведе към входа, после продължиха по дълъг коридор между редиците войници язони до широка чакалня. След дълъг разговор между двама язони и трима въоръжени до зъби лодинити тя беше предадена на чужденците, които я въведоха в помещението.
Триста мъже и жени и шепа представители на други раси стояха или седяха. Повечето изглеждаха потресени и ужасени. Две жени лежаха на пода, а млад лекар обработваше раните им.
— Слава богу, че дойдохте! — възкликна докторът, хвърляйки й бегъл поглед, и посочи една от жените. — Струва ми се, че тази няма да оживее. Тежък вътрешен кръвоизлив, изгубила е много кръв. Направете каквото можете за нея, докато се занимавам с другата.
Бедоус се приближи и коленичи до него.
— Не съм нито лекар, нито сестра — прошепна тя. — Кажете ми какво да правя.
Той се обърна към нея с широко отворени очи.
— Да не би да сте от спасителния отряд?
Тя поклати глава.
— Не съм.
— Тогава какво…
— Говорете по-тихо и само ми обяснете какво да правя.
— Нищо не може да се направи при тези обстоятелства — отвърна докторът. — Просто се опитайте някак да облекчите страданията на пациентката, а ако знаете как се мери пулс, съобщавайте ми на всеки четири-пет минути колко е.
Бедоус кимна и започна да изпълнява нарежданията на доктора. След няколко минути махна на един мъж на средна възраст, който беше застанал отстрани и я наблюдаваше напрегнато, а ризата му беше подгизнала от пот.
— Роднина ли сте на тази жена? — попита Бедоус.
— Не.
— Добре. Лодинитите няма да разберат веднага, но тя е мъртва. Не реагирайте! — изсъска тя. — Много е важно да остана тук. Искам да обиколите заложниците и да се погрижите на всеки час някой да припада или да се превива от болки в стомаха, изобщо да демонстрира нужда от медицинска помощ. Разбрахте ли ме?
— Да! — възкликна мъжът развълнуван. — Ще ни спасят, нали?
— Нямам представа — призна Бедоус. — Знам само, че се налага да остана тук. Ще ми помогнете ли?
— Да — отвърна мъжът.
След малко той започна да обикаля сред заложниците, като спираше да поговори с онези, които познаваше.
Малко по-късно докторът погледна пациентката на Бедоус, въздъхна и покри лицето й с кърпа.
— По дяволите! — избухна Бедоус. — Щеше да мине поне половин час, докато лодинитите разберат, че е мъртва.
— Не искахте ли да знаят? — попита докторът объркан.
— Не.
— Защо?
— Защото не искам да ме изпъдят.
— Коя сте вие?
— Просто жена, която иска да напусне планетата… или поне да изнесе някакви сведения оттук.
— И доброволно сте се напъхала в ръцете на лодинитите?! — попита той невярващо.
— Лодинитите са най-малкият ви проблем — отговори Бедоус. — Кажете ми сега какво да правя, та да изглежда, че ви помагам.
Той й обясни как да се погрижи за онези заложници, които не бяха чак толкова зле, докато той се занимава с ранената жена. Беше изминал половин час, когато внезапно настъпилата тишина я накара да вдигне глава. Обърна се и видя самия Гама Лабу, облечен в привичната вече военна униформа, да влиза в помещението.
— Добро утро! — поздрави пожизненият президент, макар че беше едва полунощ. — Аз съм пожизненият президент Гама Лабу и ви поздравявам с добре дошли. Благодаря много.
Изказването му беше посрещнато с гробна тишина.
— Благодаря много — повтори той и бързо се огледа. — Маринго?
Бедоус се изправи.
— Аз говоря маринго.
Лабу я огледа любопитно.
— Не се ли познаваме? — попита той на родния си диалект.
— Не мисля, господин президент. Аз съм просто гост на Фалигор.
— Тогава къде сте научила маринго? Освен това титлата ми не е просто президент, а пожизнен президент.
— Живяла съм на Фалигор преди доста години — отговори Бедоус.
Той продължаваше да я изучава втренчено.
— И никога не сме се срещали?
— Официално не. Бях тук, когато победихте Били Уичински.
Лабу неочаквано се усмихна.
— Аха! Тогава сме стари приятели! Бях страхотен тогава, нали? — изкикоти се той.
— Да, наистина, господин пожизнен президент.
Лабу се изгърби в нелепо подражание на боксьорска стойка.