— Вашата прекрасна раса винаги е била известна с милосърдието си — заяви Лабу, а Бедоус преведе думите му. — Това може би е най-забележителната ви черта. Щом тези прискърбни кадри стигнат до ръководителите ви, аз съм сигурен, те ще удвоят усилията си за вашето освобождаване. — Той замълча за миг. — За съжаление кризата наложи отменянето на всички полети от и до планетата и аз съм длъжен да поискам компенсации за щетите, но за такава приказно богата раса като вашата това е дреболия и вярвам, че то няма да окаже влияние при преговорите.
После той и екипът си заминаха и оставиха заложниците да размишляват над съдбата си.
Бедоус се върна към грижите си за истинските болни — с всеки изминал час те сякаш ставаха все повече, докато най-сетне изтощена тръгна към стената, седна и се облегна назад. Миг по-късно до нея се отпусна и Маккрей, подпря гръб и затвори очи.
— Будна ли сте? — прошепна той.
— Да.
— Тази вечер.
— Получихте ли сигнала? Как?
— Не, още няма сигнал.
— Тогава откъде знаете?
— От опит — щом похитителите разберат, че не преговаряме сериозно, а само печелим време, те разделят заложниците така, че спасителната акция става невъзможна. Затова инструкциите ни са да предприемем решителни действия най-късно четиридесет и осем часа след отвличането. Те изтичат тази вечер.
— Защо ми казвате всичко това? — попита Бедоус.
— Защото цял ден гледате в мен, а повечето от нас заспаха, така че охраната наблюдаваше още по-зорко будните. Никак не ми се иска да съберат две и две.
— Не съм забелязала да съм ви гледала.
— Мисля, че и лодинитите още не са го забелязали, но искам да внимавате.
— А какво да правя, когато операцията започне?
— Нищо.
— Сигурно все с нещо ще мога да помогна. Да им отвлека вниманието или…
— Просто имайте готовност и викайте с все сила като останалите. Ако започнете да тичате насам-натам, може да ви улучат. Или в най-добрия случай ще разсеете добрите момчета не по-малко от лошите.
Тя въздъхна.
— Както кажете.
— Това е, което искам да ви кажа. Просто ми повярвайте, че си знам работата.
Той се изправи и се протегна, после се отдалечи и легна на пода в по-тъмната част на залата.
Бедоус усети, че клепачите й натежават — не беше спала близо четиридесет часа, и затвори очи. Можеше да дремне час, час и половина. Така щеше да се ободри и да бъде на линия, когато стане опасно. Да, час и половина щяха да свършат работа, хайде, нека да са два…
Стреснаха я бръмченето на лазерни пушки и предсмъртните викове на простреляните лодинити. Маккрей стоеше над един от похитителите, чиято глава беше извита под невъзможен ъгъл, а още един мъж и две жени тъкмо довършваха други трима от лодинитите. В този миг през прозорците нахлуха въоръжени мъже, през двете врати се втурнаха лодинити, стреляйки в движение. В полумрака на стаята язони гърмяха напосоки, заложниците пищяха, а стаята напомняше за градинско увеселение с пръскащи се във въздуха фойерверки.
Малко момченце изтича през залата, като пищеше и викаше майка си. Бедоус скочи да му прегради пътя. Внезапно пареща болка прониза коляното й кракът й се подгъна под нея. Тя се претърколи и се насочи пълзешком към детето, но коляното й докосна пода и болката я накара да изпищи. Опита се да пропълзи до стената, ала усети изгарящото парване на лазерен лъч по рамото, отново изкрещя и замря с широко отворени очи.
Безумието около нея продължаваше вече четири-пет минути, когато внезапно прозвуча мъжки глас:
— Районът е обезопасен!
Запалиха лампите и петдесетина въоръжени мъже и жени започнаха да обхождат залата. Пет-шест души проверяваха дали прострените на пода лодинити и язони наистина са мъртви, а останалите помагаха на заложниците да се изправят на крака. Бедоус беше от четиримата, които не бяха в състояние да станат. Миг по-късно се появи докторът, прегледа я и превърза раната, доколкото условията му позволяваха.