— Докато беше тук, Уилсън Макконъл ядеше месото на нашите животни без никаква вреда — уведоми я ситатът. — Предполагам, че няма да навреди и на теб. — Той плесна с ръце и две жени, едва пристъпвайки, внесоха огромно блюдо с толкова месо, че би могло да й стигне за цял месец. — Заповядай, седни.
Бедоус се отпусна на малкото столче, далеч по-ниско от стола на Дизанко, а жените се поклониха и излязоха.
— Май не ти е много удобно — забеляза той.
— Така е — призна тя.
— Ако предпочиташ, можеш да седнеш на пода. Знам, че ще се чувстваш най-добре на висок стол, но тук той е само един и никой освен ситата не може да сяда на него.
Бедоус обмисли възможностите, които й се предлагаха, и избра пода. Но преди някой от двамата да посегне към храната, един от воините пристъпи към масата, извади ножа си и отряза парче от месото. Подъвка го замислено, преглътна и се върна на мястото си до живия плет. След него се приближи друг воин и изяде един от малките червени плодове. Това продължи, докато всички поднесени ястия бяха опитани последователно от стражите.
— Обикновена предпазливост — поясни Дизанко. — И аз си имам врагове — едните се стремят към трона, а останалите биха предпочели друг ситат на мое място. Може някой ден да загина в битка, но поне няма да позволя да ме отровят.
От един надвиснал клон хвръкна пъстра птица с размерите на голяма врана и кацна в единия ъгъл на масата. Дизанко хвърли парче плод на земята. Птицата се спусна към него, сграбчи лакомството с ноктите си и с възторжен писък се върна на клона.
Очакванията на Бедоус да поговори с Дизанко за мисията си или за нещо друго не се оправдаха — ситатът започна да се храни и не обели дума, докато не приключи с яденето. Когато свърши, жените изнесоха блюдото и се появи хубаво, едва разцъфнало младо момиче. То се приближи до господаря си и започна да пощи косматото му лице. Скоро момичето също се оттегли. Дизанко се изправи, след него и Бедоус стана от мястото си.
— Можеш да прекараш нощта на кораба си — обяви той.
— Мислех, че искате да остана тук.
— Така е, но възникнаха важни държавни дела. Току-що се върна посланикът ми в земите на траджите и се налага да поговоря с него. Ще се върнеш утре сутринта и тогава ще се споразумеем за услугите на моите поданици. Тубито ще те придружи.
— Присъствието му би ми доставило удоволствие, но ако ви е нужен за нещо друго, аз мога и сама да намеря пътя до кораба.
— Докато си в земите на енкотите, ти си под моя закрила — заяви ситатът. — Тубито ще те придружи.
От държанието му ясно личеше, че аудиенцията е приключена. Бедоус се поклони и го изчака да се оттегли. Когато излезе навън, Тубито я чакаше.
Пътят до кораба им отне малко повече от два часа. Минаха край многобройни стада тревопасни. Някои от животните бяха огромни и тромави, други дребни и пъргави, а веднъж Тубито я хвана за рамото и й посочи някакво дърво на триста-четиристотин метра от тях. Мярна й се стремително движение, отблясък на кървавочервена кожа, ослепително бели зъби и после всичко замря. Съществото изчезна в листака, който — тя беше готова да си заложи главата — не би могъл да скрие и половината му туловище.
Прекосиха същите три потока, през които Бедоус беше минала сутринта. Бреговете им бяха обрасли с храсти, отрупани с дребни пурпурно-златисти плодове. Още една горичка от цъфнали дръвчета — и двамата се озоваха пред кораба.
— Предполагам, че сега ще се прибереш у дома? — попита Бедоус.
Тубито поклати глава.
— Ще спя пред кораба.
— А какво ще ядеш?
Той бръкна в окачената на пояса му торбичка и извади късче сушено месо.
— Ако завали, просто отвори люка и се чувствай като у дома си.
— Много мило от твоя страна — отвърна енкотът, — но аз съм свикнал с дъжда.
— Защо трябва да се мъчиш?
— Оценявам предложението ти, Сюзън Бедоус, но аз служа на ситата, а той ми нареди да те пазя. Ако те заплашва нещо, то няма да бъде вътре в кораба.
Тя изкачи трапа и веднага се запъти към товарното помещение, за да подбере подаръците и вещите, които смяташе да размени на другия ден. След като ги отдели и ги опакова грижливо, отиде в кухнята, поръча си вечеря и седна да запише събитията от деня в бордовия дневник.
Няколко часа по-късно, докато се приготвяше за сън в каютата си, компютърът сигнализира за съобщение по радиостанцията за подпространствена връзка. Тя нареди да го прехвърлят при нея и се включи.
— Внимание, „Кристално крило“, чуваш ли ме? — прозвуча мъжки глас сред пукането на статичното електричество. — Внимание, „Кристално крило“, чуваш ли ме?