След престъпленията на Лабу, след мъченията и кланетата, след безсмислените убийства и крайностите, довели едва ли не до обожествяването не само на Лабу, но и на Конрад Бланд, най-страшния вманиачен убиец в историята на човечеството, естествено населението жадуваше някой — независимо кой — да замени кръвожадния властник. Аз приветствах Бариоки с не по-малка радост от останалите. Кой имаше неговия опит в управлението на планетата? И защо да не приемем, че е прекарал годините на изгнание в размисъл над провала си като управник и причините за свалянето му? Дори в първата си реч той засегна този въпрос: знаел, че е правил грешки, и щял да се поучи от тях. Ясно му било, че щом веднъж е отстранен за злоупотреба с властта, това би могло да се случи отново. Давал си сметка, че му предстои един вид изпитателен срок. Но тъй като вече бил натрупал милиони републикански кредити в банковата си сметка на Талисман, какво повече би могъл да желае?
При това положение остава да си зададем въпроса: защо никой не дръзна да се изправи срещу него? Не знам. Ясно ми е само, че здраво се е окопал и че армията му е вярна. Единственият начин да бъде отстранен, който ми идва на ум, е революцията. Никоя друга планета няма да се намеси във вътрешните ни работи само за да предотврати някой нелеп опит от страна на Бариоки да нападне съседите си — а той не е забравил какво се случи на Лабу, когато го направи. Затова си мисля, че ако падне, заслугата ще бъде на Сибо Душу или Кракана и на никого другиго. Единият е вярно куче на Лабу, което се е показало некадърно да поведе корабите му в битката, освен това няма никакъв опит във войната на самата планета. А другият е учител с шепа деца вместо войници.
После, дори някой от двамата да успее да свали Бариоки, съвсем не съм убеден, че това ще подобри положението ни. Ние нямаме никакво желание да ни управлява вярното кученце на Лабу, на което като нищо би хрумнало да повика господаря си от Домар. А Кракана е прекалено краен и гледа на децата само като на пушечно месо.
Все по-често се улавям, че мисля за деня, когато за пръв път стъпих на Фалигор. Тогава той беше прекрасна, тиха и многообещаваща планета и аз и досега се питам: нима от самото начало е било предопределено да се превърне в костница? Дали с нашата намеса само ускорихме процеса или го предизвикахме? Ако бяхме оставили този свят да следва собствения си път, ако и днес Боби раздаваше правосъдие в праха пред мумифицираните си предци, нямаше ли да бъде по-добре? Нямаше ли тогава Гама Лабу да избива по двама-трима от съплеменниците си, вместо да ги изтребва със стотици и хиляди?
Къде да търсим вината — в тях самите или в моите блянове?
Направих всичко възможно да убедя сам себе си, че случилото се е било неизбежно. И сигурно е така… с едно изключение. Не беше неизбежно идването ни тук и опитът ни да превърнем планетата в рай. Никъде в Книгата на съдбата не пише, че Артър Картрайт е трябвало да натрапи ценностите си на един мирен, щастлив народ, който нито е подозирал, нито го е било грижа, че някъде има такава личност. До деня, когато той реши да прекрои обществото му според своята утопична представа.
Ще ми се да бях религиозен, защото имам нужда да поискам прошка, а не мога да погледна язоните в очите и да ги помоля да ми простят.
23
Когато Уилиам Бариоки се разсърдеше, за разлика от своя предшественик той не хвърляше гръм и мълнии и не жадуваше за кръв, а ставаше още по тих, по-хладен и резервиран отвсякога. В такива случаи никога не повишаваше глас и не губеше самообладание, но тежко на онзи язон, който беше предизвикал гнева му.
Бариоки свика кабинета си посред нощ и когато пристигна и последният му министър, разтревожен и с оглупял поглед — защото се знаеше, че някои членове на правителството вече са били екзекутирани за неспазване на закона (така, както президентът го разбираше), — той се изправи пред тях и размаха лист хартия.