Кракана твърди, че няма никакво желание да управлява Фалигор, че иска да възстанови първата конституция и да проведе избори най-късно три месеца след свалянето на Душу. Чувал съм тези обещания и преди от всеки нов управник и, да си призная, не ми се вижда вероятно Кракана да ги осъществи въпреки искрената си вяра, че ще успее. Пък и не съм убеден, че това е най-доброто за планетата — той има какво да й даде, преди да се върне към професията си на учител. От всички язони с университетско образование на Фалигор едва ли са останали и двайсетина. Не бива да позволим никой от тях да остане настрана, щом може да служи за доброто на народа си.
Близо два дни бях „гост“ на Кракана, ходех където си искам и разговарях с когото намеря за добре, което ми помогна да се избавя от множество грешни представи. Да вземем упоритостта, с която наричах последователите на Кракана „детската армия“ — над половината участници в нея са калени в битките мъже, такива са начело и на повечето подразделения. Но първото, което виждаш, са децата и именно те остават в паметта ти. Докато бях там, видях хиляди. Повечето недохранени, някои без оръжие, само единици говореха и разбираха земния език, но всички без изключение бяха дружелюбни и учтиви… а по-голямата част вече са участвали в битките!
Спирах се да поговоря с някои от тях и чувах все една и съща история — семействата им, а често и целите им села били унищожени от Лабу, Бариоки или Душу. Те успели да избягат и живеели само за отмъщение. По-късно се свързвали и с други оцелели и накрая намирали — или били намирани — от армията на Кракана, към която с радост се присъединявали. Много странно чувство — да разговаряш с четиринадесетгодишен язон, който не е видял нищо освен войнишкия живот в продължение на пет, шест, та дори и седем години.
На втория ден Кракана ме заведе в Националния парк „Рамзи“. Още докато минавахме през главния вход, забелязах следите от опустошенията, нанесени от бандитите на Лабу. По-нататък белееха купища кости на гръмобици, които бяха използвани за живи мишени. В небето се рееха няколко птици, из дърветата тук-там се криеха по-дребни животни, но общото впечатление беше за запустение.
Карахме така около пет мили, после свихме от алеята и се насочихме към гъст храсталак. Кракана спря колата на няколко крачки от храстите и зачака.
Седяхме неподвижно близо половин час. Чудех се какво толкова чакаме, но той внезапно сграбчи рамото ми и ми посочи към листака. Забелязах някакво движение, после пред погледа ни изведнъж се появиха десетина гръмобика. Пристъпвайки гордо и царствено, те се отправиха към водоема.
И Кракана като всички останали бил сигурен, че всички гръмобици са унищожени, затова бил силно развълнуван, когато открил, че греши. Деветте животни били пръснати на такава обширна територия, че можели никога да не се срещнат из просторите на огромния парк. Язоните на Кракана обаче успели да ги съберат на едно място и сега се очаква стадото от двама мъжкари и седем женски да даде приплод. Той ми каза, че мечтае за деня, когато паркът ще приютява отново хиляди гръмобици — бъдещото потомство на тези девет животни, а туристи от стотици раси ще идват да ги гледат.
Лично аз съм убеден, че не дава пет пари за гръмобиците, а просто вижда в тях средство за възстановяване на туристическата индустрия и за привличане на твърда валута, пък и за язоните биха се открили немалко работни места. От друга страна обаче ми се струва, че мотивите му не са толкова важни, по-важен е крайният резултат — спасяването на животинския свят и възстановяването на една жизненоважна индустрия.
Вярно е, че и в миналото съм проявявал въодушевление, но този път твърдо вярвам, че в лицето на Кракана съм открил единствения язон, способен все още да спаси планетата. Съгласих се да му помогна, да изиграя ролята на посредник между него и Републиката, и изведнъж ме обзе вълнение — за пръв път от толкова години ще направя нещо полезно, вместо само да седя и да кърша ръце.
Ще бъде опасно, но отново се чувствам жив!
29
Сякаш Фалигор си нямаше достатъчно проблеми, та трябваше по времето на Сибо Душу към тях да се прибави и още един. И селяни, и граждани започнаха да измират отначало с дузини, после със стотици и накрая с хиляди, като най-засегнати бяха селяните. Симптомите всеки път бяха едни и същи — отначало жертвата започваше да фъфли и да куца, след няколко седмици или месеци тялото постепенно отказваше да й се подчинява и след известно време болният вече не можеше нито да върви, нито да се храни. Мускулите атрофираха и никакви упражнения и лекарства не бяха в състояние да ги укрепят. Накрая заболелият вече не можеше и да дъвче и умираше от глад. Дори да ги закараха в болница и да им вливаха хранителни течности интравенозно, болните не бяха в състояние да ги преработят и краят беше неизменно същият — разкривен, неимоверно измършавял труп.