— Името на Гама Лабу гърмеше из цялата галактика — напомних му аз.
Той кимна.
— Да, той беше побъркан. Отначало не толкова, но с времето…
— А другите двама?
— Те не бяха.
— Как би могъл някой със здрав разсъдък да избие милиони свои сънародници?
— По целесъобразност.
— Целесъобразност ли? — повторих аз.
— Точно така, капитан Папаголос.
— Как, по дяволите, би могло всичко това да се оправдае с целесъобразността?
— Не мога да ви кажа. Знам само, че те се оправдаваха именно с това. Интересна история… А когато свърша, ще ви помоля на свой ред да ми направите една услуга.
— Каква услуга?
— После ще ви кажа.
— Не, кажете сега.
Той сви рамене и цялата му златиста козина заигра по някакъв странен, почти хипнотизиращ начин.
— Добре тогава. Събитията, за които ще ви разкажа, ме лишиха от семейство, от работа и от средства за съществуване, отнеха ми дори покрива над главата… Докато сте на Фалигор, ще имате нужда от помощ. Ще ви трябва слуга, готвач, преводач, може би и екскурзовод. Ще бъда всичко това срещу храна и покрив, а ако можете да си го позволите, и някакво минимално заплащане.
— Нямам нужда от слуга — възразих аз. — Нито от останалите неща.
— Не ви моля заради вас — мрачно изрече Малиачи.
— А няма ли да се чувствате унизен?
— Сигурно…
— Но тогава как…
— Отдавна мина времето, когато се чувствах унизен на пълен стомах — прекъсна ме той. — Трябва да се приспособяваме.
— Добре, Малиачи — вдигнах рамене аз. — Съгласен съм.
Той ми благодари и продължи да говори, запознавайки ме накратко, но по същество с неотдавнашните събития на Фалигор, като започна от благородния експеримент на Артър Картрайт и ми разкри все по-ужасяващата картина на терора по времето на Лабу, Бариоки и Душу. Разказа ми за годините, прекарани от Кракана в пущинака, когато го изхранвали земята и милосърдието на обеднелите селяни, а той чакал армията му да порасне и на брой, и на възраст, за да я изправи един ден срещу Сибо Душу.
— Научихме се да не вярваме твърде много на управниците си — горчиво завърши Малиачи — и да не разчитаме на кой знае какво бъдеще. Но надеждата е храна за душата, а през последните десетина години нашите души рядко получаваха онова, от което се нуждаеха. И затова независимо от последните събития надеждата отново избуя в нас. Може би Кракана ще сдържи обещанията си или поне някои от тях.
— Имате ли някаква причина да вярвате, че ще го направи?
— Познавах го навремето и ми изглеждаше трудолюбив и почтен, но оттогава минаха години.
— Познавал сте Кракана?
— Бяхме съученици.
— С какво си изкарвахте прехраната?
— Преподавах философия в университета „Сабаре“ — отвърна той.
— А сега сте принуден да паднете до положението на слуга на някакъв чужденец… — промърморих съчувствено.
— Не, капитан Папаголос — възрази той. — Сега съм издигнат до положението на слуга.
— Как така издигнат?
— Само преди час не бях нищо.
— Какво казахте, че сте преподавал?
— Специалността ми е прагматизъм — отвърна с усмивка Малиачи.
33
Благодарение на същия този прагматизъм Малиачи беше оцелял. Той го беше научил да не вярва на политиците и докато колегите му слушали в захлас обещанията на Лабу, Малиачи се подготвял за най-лошото. Възприел тънкостите на мимикрията — успял да се представи за прост фермер, а всички останали интелектуалци били избити. И тъй като не умеел да отглежда нищо, трябвало да се преквалифицира в крадец. В околностите обаче вече нямало какво да се краде, затова се върнал в града и започнал да краде от политиците.
В тоталитарното общество най-ценната стока е информацията, а правителството я пази изключително ревностно. Последните четири години Малиачи беше преживявал, сдобивайки се с информация, която после продавал. Разбира се, не ставало дума за военни тайни, тъй като нямало пазар за тях, а за дребни неща, които и през ум не биха минали на човек като мен, израсъл в свободно общество — в кои магазини се продават развалени храни, кои данъчни чиновници могат да бъдат подкупени, кои племена скоро ще изпаднат в немилост пред властите.
Ето защо никак не беше за чудене, че Малиачи помогна и на мен по същия начин — когато споменах, че ми трябва покрив над главата, той веднага заяви, че знае една къща, освободена наскоро, стига да не е разрушена по време на боевете. Оказа се, че къщата е била обитавана не от язон, а от човек — Артър Картрайт, за когото Малиачи ми беше разказвал толкова много.
Възразих, че не можем просто така да се нанесем, защото тя сигурно все още е държавна собственост. Но Малиачи ме увери, че домът на Картрайт ще остане празен, докато не се появи наследникът, който живеел на много светлинни години оттук, и не реши какво да прави с него. Когато се установял новият чиновнически апарат, Малиачи щял да се погрижи за уреждането на формалностите. Аз все още възразявах, но когато разбрах, че и трите най-големи хотела в Рем са разрушени в боевете, не ми оставаше нищо друго, освен да се нанеса в къщата или да остана в бараките на временния лагер. В качеството си на капитан и лекар сигурно имах право на някакви привилегии и аз реших да се възползвам от тях.