— Пленили сте трима висши военни от силите на Душу. Как възнамерявате да постъпите с тях?
— Още не съм решил.
— Ще ги освободите ли?
— Казах ви, още не знам.
Следващият, който се изправи, беше стар енкот.
— По време на предишните режими енкотите пострадаха повече от което и да било друго племе. Ще ни обезщети ли вашето правителство?
— Моето правителство е само на няколко дни и не носи никаква отговорност за вашето положение. Не можем да си позволим да изплащаме компенсации за всяка жертва на Лабу, Бариоки или Душу… Съжалявам, но не искам да поемам обещания, които няма да изпълня.
Кракана отговори на още няколко въпроса, след което заяви, че трябва да замине за Ромул, за да се увери, че градът се охранява надеждно. С това пресконференцията завърши. Аз изключих холовизора и се обърнах към Малиачи:
— Той ми изглежда не по-малко самомнителен и властолюбив от останалите.
— Кракана не е идеален, а е само един добър фалигор — възрази събеседникът ми. — И е прав, че тези кютюци само нараняват ходилата ни — добави той, изувайки изпокъсаните си обувки.
— Та, значи, вече не сте язони и не трябва да носите обувки. Нещо друго да се е променило?
— Дайте му няколко месеца да реализира плановете си, преди да започнете да го критикувате, капитан Папаголос.
— А после?
— После ще видим.
35
Трябваше да мине близо месец, докато в Рем приключим с лечението на пострадалите от войната — в този район беше пратен моят отряд. След това повечето ни медицински части бяха прехвърлени на други планети, но Републиката успя да издейства няколко души да останат на Фалигор, за да работят върху СПРОП. И тъй като аз бях удобно настанен в къщата на Картрайт (а Малиачи, верен на думата си, уреди формалностите), съгласих се да бъда един от тях.
Когато оборудването, поръчано от нас, започна да пристига, смятахме, че е въпрос единствено на време да се доберем до причинителя на болестта. Все пак вече ни бяха известни симптомите и имахме достатъчно проби от тъкани и кръв, с които да работим.
Ала колкото повече се задълбочавахме в изследванията, толкова повече се отдалечавахме от решението. Изследвахме всички основни хранителни продукти на Фалигор — резултатите бяха отрицателни. Анализирахме храните, внесени от човешките планети — отново нищо. Преминахме към мутиралите семена, донесени от първите заселници. Нищо.
Започнахме да търсим сред всички породи добитък. Отново нищо.
Водата, почвата, дрехите… Отрицателни резултати.
Тогава предположихме, че вирусът се е самозародил у един-единствен представител на местното население и е бил предаден по полов път. Резултатът пак беше отрицателен.
Тогава може би чрез допир? Пак разочарование.
По въздуха? Не, и това не беше.
Започнахме всичко отначало, повторихме пробите — най-напред изследвахме най-вероятните източници, после по-малко вероятните, докато накрая стигнахме до най-невероятните.
Тогава го открих — здраво заседнал в ДНК на местно растение, разпространено по цялата планета. Никога обаче не бях виждал да го използват за храна, за лекарство или за каквото и да било друго.
Занесох няколко листа на Малиачи и го попитах има ли представа дали местните ги употребяват за нещо.
Той дълго се вглежда в тях, после се обърна към мен.
— Не може това да причинява СПРОП.
— Защо?
— Защото го използваме от хилядолетия, а болестта се появи съвсем наскоро.
— Самото растение не е причинител — обясних аз, — но в него се съдържа вирус, който води до заболяването. Вероятно е мутирал и е станал смъртоносен през последните десетина години.
Той се намръщи и отново се вгледа в листата.
— Не знам дали Бог мрази Фалигор или просто има извратено чувство за хумор.
— Знаеш ли за какво се употребява? — настоях аз.
— Знам.
— Чудесно. Каквото и да е то, трябва да се прекрати и да се вземат мерки срещу самата болест.
— Не е толкова просто, капитан Папаголос — въздъхна Малиачи. — На Фалигор никога нищо не е просто.
— Какво искаш да кажеш, Малиачи?
Той взе едно листо.
— Ние го пушим.
— Никога не съм виждал някой от местните да пуши! Нито пура, нито лула, нито пък цигара. Нищо подобно не съм забелязал.
— Това е част от нашия ритуал на възмъжаването, едно от най-свято тачените тайнства в нашата култура. Няколко листа се стриват почти на прах и се свиват в друго листо. По време на ритуала всяко момче изпушва листата заедно с настойника си — обикновено баща му, но не винаги, особено след като толкова бащи бяха избити.