Тя се усмихна.
— На моята възраст клюките могат единствено да се отразят добре на репутацията ми.
— Как влязохте? — попитах аз. — Препрограмирах охранителната система.
— Вашият прислужник язон ме пусна. Мисля, че се казва Малиачи.
— Сега ще трябва да ги наричате не язони, а фалигори.
— Много правилна стъпка — одобри тя. — Той каза, че има някаква работа в града и ще се върне по-късно.
— Работата му сигурно е да се крие от мен — засмях се аз. — Точно той е объркал датите.
— Е, добре, господин Папаголос. Тъкмо си приготвях вечеря, когато влязохте. Защо не дойдете с мен в кухнята, да приготвя нещо и на вас?
— Звучи чудесно — съгласих се аз, тръгнах след нея и се настаних край дървената маса. — Кога е церемонията по награждаването? Май че утре?
— Така ми казаха. Но аз получих ордена на Артър днес. Това беше победа на язоните — извинете, на фалигорите — и не са им нужни хора да делят славата с тях… Все още се опитвам да реша дали да взема ордена на бедния Артър със себе си или да го оставя на гроба му.
— Той с какво се занимаваше? — попитах аз.
— Артър ли? А, от всичко по малко. Картография, социално планиране…
— Не, въпросът ми беше с какво е заслужил този орден.
— Нищо особено, ако трябва да сме честни — отговори тя. — Предполагам, че е стоял до подпространствената радиостанция и е информирал командира ви за положението на Кракана. Поне това възнамеряваше да направи, съдейки по думите му. Лично аз мисля, че го наградиха, за да ни покажат, че са ни простили.
— Че са ви простили ли? — повторих аз. — За какво?
— За онова, което сторихме на тази прекрасна мирна планета — отвърна тя.
— А какво сте й сторили? — изненадах се аз. — Дали сте й медицината, грамотността и цивилизацията.
— И сега с малко повечко късмет тя може и да оцелее… Как предпочитате пържолата?
— Не знам. Може би средно препечена.
Тя се усмихна.
— Нещо смешно ли казах? — попитах аз.
— Не, не. Просто за момент ми напомнихте за милия Артър.
— С какво?
— Вълнуваха го все проблеми от галактически мащаб, но в ежедневието беше безпомощен като малко дете. Никога не разбра дали предпочита пържолата сурова или препечена.
— Разкажете ми за него — помолих аз.
— Няма много за разказване. Беше мил, почтен човек, който и на мравката път правеше. Фалигор беше негова идея. — Тя поклати глава. — Жалко.
— Къде сбъркахте?
— О, това е дълга история и може би съм забравила много от подробностите. Освен това дойдох много рано и също така твърде рано си тръгнах. Слава Богу, пропуснах Бариоки и Душу.
— Вие сте жена с късмет. Ще пропуснете и Кракана.
— Той ме покани да остана.
— Познава ли ви? — учудих се аз.
— Не лично. Чичо му беше първият ми приятел сред местните. Един воин на име Тубито… Предполагам, че съм срещала Кракана един-два пъти, но не мога да си го спомня.
Тя сложи чинията пред мен, после постави своята от другата страна на масата, отиде за бутилка вино и две чаши и чак тогава седна.
— Не се бях сещала за Тубито… хм, трябва да има трийсетина години — продължи тя. — Той би се гордял с племенника си.
— Не и ако знаеше всички факти — възразих аз. — Джеймс Кракана не е кой знае колко по-добър от предшествениците си.
— Така ли? — изрече тя, без да вдига поглед от чинията си. — И колко хиляди е изклал?
— Пряко не е убил никого.
— Какво значи „пряко“?
Казах й за позицията му по проблема СПРОП и за отказа му да въведе хербицида.
— Наистина ли отказа помощта ви? — попита тя.
— Да.
— Браво на него!
— Струва ми се, че не разбрахте какво ви казах, госпожице Бедоус.
— Много добре ви разбрах.
— Тогава…
— Казахте — прекъсна ме тя, — че Фалигор отказва да приеме нашата помощ, която всъщност го въвлече в цялата тази каша.
— Ние нямаме нищо общо със СПРОП.
— Нямаме, затова пък натикахме планетата в ръцете на трима откачени убийци един след друг, а сега искате да им отнемете и последната спасителна сламка — тяхната културна традиция.
— Но той обрича на смърт милион, а може би и повече свои сънародници! — протестирах аз.
— Нима? — Тя вдигна вежда. — Да не би да им е заповядал да се самоубият?
— Не, но…
— Значи ги е оставил сами да направят избора си. И вие сте сигурен, че те ще вземат грешно решение, така ли?
— Вижте, ако има начин да спася дори един-единствен живот, не е ли мой дълг да го направя?
— Да, според нашите традиции е точно така — съгласи се тя.
— Е, тогава?
— Чудя се какво ли казва фалигорската Библия по този въпрос…
— Моля?