— Милтън, всичко лошо, сполетяло тази планета — а то е далеч по-ужасно, отколкото ще откриете в трагедиите и на четиридесет шекспировци, — се дължи на факта, че повече от всичко на света искахме да й помогнем.
— И Малиачи казва същото, но това е разбираемо — той е един от тях. Само не разбирам как можете да го твърдите вие!… Нима хората създадоха Гама Лабу?
— Не, не го създадохме ние… Затова пък създадохме условията, които му позволиха да дойде на власт. — Тя се вгледа в мен през масата. — Вие сте лекар, Милтън. Би трябвало да знаете по-добре от всеки друг, че колкото и да са ужасни симптомите, за лекаря е най-важно да открие микроба или вируса, създал условията за заболяване или ослабил организма на пациента дотолкова, че да стане възможно възникването на такива условия. За Фалигор ние сме микроб и най-добрият начин да се спре злото е да оставим планетата на мира.
— Но ние можем да направим толкова добро тук! Можем да спестим толкова страдания!
— Знам, но на твърде висока цена. Изглежда за разлика от вас Кракана е наясно с това.
— Кракана! — намръщих се аз. — Понякога се питам дали го е грижа за собствения му народ и наполовина колкото мене.
— Защо? Защото отказва да ви използва като патерица ли? Защото вече знае от опит цената на вашата помощ, знае до какво води вмешателството, което не позволява на неговия народ сам да решава проблемите си?
— Вижте, госпожице Бедоус, нямам желание да прекараме нощта в безсмислени спорове. Нека просто приемем, че мненията ни се разминават.
— Може би така ще е най-добре.
Довършихме мълчаливо вечерята си, а по-късно, след като бях прекарал няколко часа в четене на медицинска литература, забелязах някакво движение отвън пред входната врата и веднага излязох да проверя кой е. Сюзън Бедоус седеше в люлката на верандата и се взираше на запад.
— Някога тази планета беше прекрасна — промълви тя. — Иска ми се да я бяхте видял такава, каквато за пръв път я зърнах аз, Милтън. Тя наистина приличаше на нешлифован диамант… Всеки път, когато се връщам, все по-трудно успявам да я позная.
— Артър Картрайт ли ви покани тук?
Тя се усмихна.
— Аз бях първата. Аз открих тази планета.
— Вие ли? — възкликнах поразен.
Тя кимна.
— Това е моят грях.
— Щом наистина мислите, че е грях, защо продължавате да се връщате?
Тя впери печален поглед в равнините.
— Това е моето наказание.
След малко Сюзън Бедоус отиде да си легне. На следващия ден издири гроба на Артър Картрайт и сложи върху него букет цветя, а на другата сутрин аз я закарах до космодрума.
Право да си кажа, заминаването й беше облекчение за мен. Не знам защо, но тя ме накара да се чувствам ужасно неловко в нейно присъствие.
След като корабът й излетя, аз се върнах в лабораторията, прогоних всички мисли за нея от главата си и прекарах останалата част от деня в безплодно търсене на лекарство срещу СПРОП.
ЕПИЛОГ
Джеймс Кракана седеше на бюрото си, а от двете му страни се издигаха камари документи. Той въздъхна и погледна навън към градския център.
Толкова много работа трябваше да свърши, далеч повече, отколкото си беше представял, докато бродеше из горите. Тогава враговете му бяха Бариоки и Душу — реални живи същества, които можеха да бъдат видени и докоснати. Сега единственият му враг беше провалът, защото Фалигор беше в състояние да живее с армията на Душу на север и с болестта, която го разяждаше отвътре, но пак имаше надежда за бъдещето. Единственото, което не би могъл да понесе, беше нещо да разбие тази надежда.
Как стана така, че сега съм тук, в този кабинет? — питаше се той. Аз съм един обикновен учител. Никога не съм се стремял към президентската власт, никога не съм я искал, а сега чувствам, че не съм в състояние да се откажа от нея. Предполагам, е така, защото дори и да ми липсват опит и способности, поне преценките ми са трезви. Знам откъде идваме и къде сме сега, ясно ми е и накъде да вървим. Пътят е труден и лъкатушещ, но ние трябва да го утъпчем, и то със собствените си крака.
Изминахме дълъг път, откакто Сюзън Бедоус за пръв път се срещна със ситат Дизанко. Продължителността на един живот, но вместила в себе си близо пет милиона живота. И сякаш някой вдигна огледало пред общата ни душа и ние не харесахме онова, което видяхме в него.
Не знам какво ми готви бъдещето и дори ще съм ли в състояние да продължа поетия курс… Но знам, че диамантът още съществува, умит с кръвта на моя народ. Той оцеля напук на нашите лоши намерения и добрите намерения на другите, ще оцелее и след мен.
Кракана въздъхна още веднъж и вдигна от купчината някакъв документ. Бъдещето, добро или лошо, не зависеше от него. Неговата грижа беше настоящето и трябваше да се захваща за работа.