Стоеше с лице към него и се обличаше бавничко. Почти можеше да види ерекцията му през дрехите и да усети как устата му пресъхва полека. Може би щеше да й се наложи да поиска услуга от него, когато се върне от Земята. Не биваше да изпуска шанса да хвърли въдицата. Простичко, затова пък полезно.
Лекарят беше женен, имаше четири деца и петото беше на път. Сигурността на Земя-2 не откри доказателства някога да е нарушавал строгия си моногамен договор. Но Зия знаеше, че той мигом ще си смъкне дрехите и при най-малкия знак, че тя е готова да си поиграят. Умееше да различава слабостите и да се възползва от тях.
Оправи си дрехите, провери вида си в огледалото, кимна на мъжа и излезе. Имаше още два часа до спаринга и тренировката с оръжие. Реши да се разходи до ресторанта, където обикновено се хранеше на обяд.
Беше топло и слънчево, само над планините на северозапад се трупаха малко облаци. В пролетния въздух се усещаше острият аромат на прашец от масленичета и големите пчели бръмчаха устремно от кошерите си към обсипаните с цветя поляни и обратно.
Бигъл беше най-големият град на Южния остров и кипеше от живот — по улиците трудно се разминаваха возилата, работещи със спирт, и малките акумулаторни скутери. Пешеходците крачеха забързано по широките тротоари от пластобетон, сериозни баби не изпускаха от поглед щъкащите засмени хлапета. Някои от сградите се извисяваха цели пет-шест етажа над хората. Почти двеста хиляди души живееха тук, повече имаше само в Първа стъпка, най-големия град на Нова Земя.
Разбира се, цялото население на планетата — малко повече от милион — можеше лесно да се побере в някое ъгълче на Голям Ню Йорк на Земя-1 и вероятно никой не би забелязал. На онази планета живееха почти седем милиарда.
Трудно си го представяше, макар по време на обучението да бе вървяла в холосимулации по улиците на Лондон, Токио и Ню Мадрас. Защо хората търпяха това? Защо се тъпчеха като плъхове в прекалено малка клетка? Явно чутото от инструкторите беше вярно поне отчасти — всички на планетата-майка трябва да са не по-умни от торни бръмбари.
До ресторанта „Големият пес“ оставаха само стотина крачки. Зия забелязваше всичко наоколо — цветовете и миризмите на града, стрелкащите я погледи на почти всички мъже и някои жени. Изпълваше я радост, че е млада, силна и в най-добрата си форма, че има по себе си зелена коприна за цели осемстотин стандарта и направлява умело живота си. А тази задача беше великият й шанс. Всеки оперативен агент, който струваше нещо, искаше да я получи, но се падна на Зия. И когато свършеше работата, щеше да има още една голяма резка на приклада, образно казано. Изобщо не се съмняваше. Не й предстоеше нещо особено трудно — само да открие обекта и да го прибере. Все едно да се пъхне в нечие легло. Не че и това липсваше сред разнообразните й умения.
Влезе безгрижно в „Песа“. Безобидният старец зад тезгяха се усмихна и се зае да й разчисти място на плота.
— Здрасти, Дрели — по навик каза тя, настанявайки се на високата табуретка.
— Здрасти, Зия. Както винаги ли?
— Днес май ми се иска нещо друго. Защо не ми направиш едно филе „Диана“?
Той пак се засмя.
— Ей сега, хлапе.
Зия малко се учуди на себе си. Почти сурово месо? Психопрограмистите не биха пъхнали такова странно желание в главата й, нали? Може пък нещо от старото й „аз“ да се е запазило след цялото кълцане и прекрояване на психиката. Вероятно, само че нямаше значение. Важна беше единствено работата и способността да изпълнява задачите си.
На всяка цена.
8
Силк лесно би се свързал с полицията по мрежата, но искаше да отиде там лично. Чувстваше се безсилен и нищожен в своя домашен офис, не му се разговаряше с призрачен холообраз, увиснал във въздуха. Имаше нужда да се срещне с хора от плът и кръв, да улавя тънкостите в жестовете и позите им, да отхвърли уклончивите безсмислици.
Затова сега седеше в приемната на полицейския участък на Хана и чакаше техния офицер по връзки с обществеността. Не държаха на щат специалист по изисканите лъжи, защото ниската престъпност на острова не налагаше това. Къркани или друсани туристи, дребно джебчийство, домашни скандали — полицията в Хана обикновено нямаше по-сериозни проблеми. Всъщност тук не бе имало тежко престъпление вече пет години, пък и тогава със случая се справи сигурността на корпорацията. Ревнивата жена на един тузар го нападна с оръжие и несъмнено имаше желание да го довърши. Този път също щяха да пратят свой екип, но май още не се бяха появили.