Силк се хвърли към арбалета.
Кинг стигна с няколко скока до изхода на къщата. Тук се прецака окончателно — онзи го видя. Обърка се и стреля по човека, а най-лошото беше, че не улучи.
Един от признаците за добро възпитание е да знаеш кога е време да си тръгнеш от купона. Смяташе да се изнесе светкавично.
Силк чу как външната врата трясна. Избяга ли туристът? Толкова ли се е уплашил? Сигурно трябваше да провери, но си стоеше пред вратата на спалнята, насочил арбалета към средата й. Боеше се. Ами ако онзи тип само е вдигнал шум и сега го причаква, готов да стреля? Представи си как главата му се пръска на парчета като в кървава сценка от блудкаво шоу. А, не. Предпочиташе да не мърда оттук.
— Кухоглавке! — кресна изведнъж. — Пусни ми линия до ченгетата!
Компютърът не му отговори. Добре де, имаше комкарта до леглото, можеше сам да набере номера…
Чу забързани стъпки по алеята.
Хвърли се към втория прозорец и го отвори, без да се замисли. Видя тичащия едър мъж да се отдалечава вече на десетина метра от къщата.
— Ей! Ей!
„Какво правиш бе, шибаняк? Нали има оръжие, тъпако!“
Бягащият се озърна и на светлината от уличните лампи Силк го видя да вдига дясната си ръка. Чу същия глух пукот и нещо изтрещя в рамката.
„Клекни бе, кретен! Ето че пак стреля по теб!“
Но Силк вече вдигаше арбалета, без да съзнава какво върши. Закова прицела между плешките на непознатия — беше му трудно, защото онзи тичаше бързо — и натисна спусъка. Звънът на тетивата прозвуча твърде силно в спалнята.
Онзи стреля в същия миг. Някакво острие се заби в шията на Силк и той се сгърчи в несвяст на пода от електрическия шок…
Болката и яростта клокочеха у Кинг. Човечето си позволи да го простреля! При това с някаква дълга стрела! Усещаше как върхът й чегърта в нещо при всяка стъпка. Пресегна се с лявата ръка и напипа дръжката точно под дясната си ключица. Неприятно попадение, но не му изглеждаше особено опасно. Ако е имала заряд, трябва да е бил изхабен предварително. Ако пък беше намазана с гадна химия, вече две минути не му действаше.
Трябваше да се прибере незабелязано в стаята си и да се погрижи за себе си.
Ама че проклетия!
Докато се опомняше постепенно, Силк започна да усеща смъдене във всички мускули, сякаш бе плувал часове наред и сега го мъчеше преумора. Главата също му тежеше и туптеше мъчително. Във врата му се бе впило нещо назъбено, а и защо ли, по дяволите, се въргаляше на пода?…
Спомни си всичко наведнъж — туриста с пистолета и как изпрати стрела по него…
Да му се не види!
Извади дребното острие от шията си и го разгледа. Цялото от метал, а точно до върха имаше миниатюрно електронно устройство под прозрачно капаче от пластмаса. Приличаше на свръхпроводников кондензатор и сигурно се изпразваше във високоволтов удар. Точно като в ужасните холобоклуци — шокова стреличка. Господи…
— Кухоглавке?
Компютърът пак не отговори. Може би туристът… какъв ти турист, бандягата го бе повредил.
Стиснал стреличката в ръка, Силк се втурна към кабинета си. Не забеляза нищо потрошено.
— Кухоглавке?
Нищо. Той измъкна клавиатурата от чекмеджето и набра командата за автоматично пренастройване. Пак нищо. Гнус… Ясно, системата беше блокирана по някакъв начин, имаше и команда за освобождаване, само че кой да я помни? Дали не трябваше да натисне този клавиш с четирилистната детелинка? Аха, това е…
— Изпращам сигнал до полицейския участък на Хана — ненадейно изрече Кухоглавката.
— Какво стана? Защо не го направи още когато оня духач се опитваше да ме надупчи?
— Блокира ме с непознат за мен сигнал.
— Полицейски участък на Хана — разнесе се нов глас в стаята.
Силк зяпаше тъпо пулта.
— Блокирал те? Ама нали това уж не е възможно…
— Нуждаете ли се от помощ? — настоя гласът.
Изведнъж просветна и образът. Същото дежурно ченге, което Силк мярна в участъка. Кога ли беше? Колко време е лежал в безсъзнание?…
— Господине?
— Ох, извинете. Безпокои ви Венчър Силк. Преди малко някой проникна с взлом в дома ми.
— Още ли е наблизо?
— Не.
— Е, ще пратим патрул…
— И отгоре на това ме простреля с шибана стреличка за довиждане!