Силк вдигна дребното острие пред камерата.
— Говняна работа! — промърмори полицаят. — Не мърдайте оттам, нашите хора вече тръгнаха!
Веднага се виждаше колко развълнувани са двамата униформени. Първо обиколиха като хрътки двора, за да се уверят, че нападателят наистина е избягал. Носеха шокови палки, заредени и с „вряща супа“. Силк бе чувал, че газът е от най-отвратителните — не само че подуваше безобразно очите и ноздрите до пълно запушване, но и предизвикваше кратка кома, от която човек се будеше, бълвайки всичко погълнато през живота си. Май и двамата се надяваха на повод да размахат палките.
— Няма и помен от него, брат’чед — промърмори накрая по-възрастният.
Беше висок и кльощав, за разлика от младока, който пращеше от мускули.
Вторият държеше арбалета и клатеше глава.
— С това ли стреляхте по нападателя?
— Ами да.
— Само че не бива да държиш такова нещо вкъщи, брат’чед — укори го кльощавият.
— Всичко е законно. Вчера го взех от стрелбището за поправка. В регистрационния ми файл ще намерите и разрешителното.
Мускулестият вдигна рамене.
— Не намерихме стрела в двора.
— Ако е ударила пръстта под такъв ъгъл, сигурно се е забила цялата. А от пластобетона е могла да отскочи чак към отсрещната страна на улицата.
— Или е набучила онова приятелче като на шиш — предположи кльощавият и завъртя показалец.
Силк тръсна глава. Не знаеше дали улучи, но как ли щеше да се почувства, когато научеше? Би трябвало да му призлее от самата мисъл, че е пронизал друг човек и може би дори го е убил. Как пък не… Онзи също стреля по него. Да го духа!
— Идват следователи — съобщи високият, докоснал с пръст слушалката в ухото си. — Тъпи копелета…
— Не са ли от вашите?
— Ами! Надути пуяци от корпорацията. Ако сме късметлии, може и да получим резюме от тях след половин година. И за какво ли, като ще е само празни приказки.
— Записах показанията и имам пълно видео от къщата и двора — успокои го якият. — Ще останем, докато онези поемат случая.
— Да пазиш реда и спокойствието не е като в холоекшъните — не мирясваше кльощавият. — Глобяваме туристите за дреболии, разтърваваме пияници. Като стане нещо по-сериозно, веднага пращат ония тежкари.
Силк кимаше, но не беше способен да му съчувства. Животът на ченгетата от участъка може и да не беше интересен, само че неговата вечер съвсем намирисваше на тъпо шоу.
Космическите полети не бяха по-забавни и вълнуващи от плаването с ферибота от Жабоград до Крайбрежните острови в мъглив безветрен ден. Поне за Зия. Дори по-скучни — нищо за гледане в тази междузвездна пустош. Естествено, нямаше илюминатори, а и през тях би видяла само равномерна сивота.
Стоеше в малкия бар на горната палуба и наблюдаваше петнайсетината клиенти, които отпиваха или пушеха химията си. Между тях имаше една двойка, решила да отпразнува шестдесетата годишнина на брака си в прочутия бурен курорт на Вентобланко. Трима-четирима от самотниците вече й бяха подсказали, че нямат нищо против да прекарат малко време в леглото й, но приеха леко любезния отказ. Имаше и всякакви бизнесмени или дребни политици, поели със скучни мисии към Шинто, Уйварош или Хок Миете.
Зия надигна халбата със слабичката бира, която не би спечелила никакви медали дори на панаир с особено снизходително жури. Каза си, че сред тези около триста пътници тя може би е единствената шпионка.
Но не би се обзаложила. На практика всеки можеше да се окаже от същия занаят. Лично тя би отделила особено внимание на възрастната двойка — целите в бръчици от смях и с естествено побеляла коса. Кому би хрумнало, че са агенти? Значи беше по-добре да се спре на някой друг, защото обзетите от параноя служби за сигурност понякога решаваха, че именно най-безобидните на вид са и най-подозрителни. Дали не е тлъстият търговец, тръгнал да пробутва боклучетата си на жителите на Парадайз? Или младата жена с незапомнящо се лице и отпуснато тяло, решила да се сбогува с умираща родственица?
Отпи още от блудкавата течност. Нищо не беше толкова завладяващо, колкото се опитваха да го изкарат рекламите на междузвездните преходи. „Прекосете галактиката с един от нашите прекрасни кораби! Стигнете от Нова Земя до Йорк по-бързо, отколкото ще се доберете от Бийгъл до Канду Сити с личната си кола. Посетете екзотични планети. Изплъзвате се от оковите на пространството и времето, надбягвате светлината, сякаш тъпче на място!“
Зия знаеше достатъчно за „Проникващият агрегат на Ромберг-Морисън“, за да се изфука в разговор с всекиго, освен с осведомен физик, тоест — почти нищо. Чудноватите двигатели някак позволяваха на всеки носещ ги съд да изминава светлинни години за броени часове. Повечето хора не искаха и да научат още нещо. И понеже пътуванията между кои да е от единадесетте планети в Седемте системи, където хората успяха да се настанят, отнемаха само по няколко дни, не се намираха благодетели, които да превърнат корабите в подвижни подобия на родния дом. Разбира се, имаше и луксозни космически яхти за любителите да си пръскат стандартите напразно, но скромната учителка нямаше да си е на мястото в тях. Все едно се намираше в блокче с доста неугледни апартаменти, а никой не би дръзнал да нарече такова място най-интересното във Вселената.