Леко замаян от химическата мъгла в мозъка си, той се замисли за човека. Дали не е благоразумно да го проучи по-добре? Може би двамата с покойната лекарка са си споделяли тайните?
Струваше си да провери. Да, онзи го простреля с варварското си оръжие и при сгоден случай Кинг смяташе да му се отплати достойно, но преди всичко беше професионалист. Поставената цел винаги оставаше на първо място, а и постигането й откриваше такива възможности, че личното отмъщение бледнееше напълно пред нея. Точно както в онази прастара мъдрост: „Най-доброто възмездие за врага е да живееш по-добре от него.“
Вярно си беше. Получи ли онова, към което се стреми, любовникът на мъртвата жена няма да означава нищо за него.
Тогава ще го убие без излишни чувства и угризения.
Усмихна се отново.
10
Силк скоро прецени, че следователите на корпорацията са твърде непроницаеми и хлъзгави. Е, да, нали от тях се очакваше направо да излъчват компетентност, само че прекаляваха със снизходителната си самоувереност и на него много му се искаше да спъне неочаквано единия, за да види как ще реагира на изненадващото падане. За разлика от местните ченгета тези двамата имаха и безупречна външност — високи, жилави и напращели от енергия, спретнато и скъпо облечени. Имаха еднакви кестеняви коси. Дори не се забелязваше разлика в произношението им — добре поставени гласове с популярния среднозападен изговор на холоводещи. Нищо чудно и да бяха братя. Отличаваше ги само навикът на единия да се усмихва непрекъснато, показвайки идеалните си зъби. Лицето на другия изобщо не се променяше.
— Господин Силк, според мен едва ли има за какво да се тревожите — увери го Засмения и пак го огря с неискрена проява на дружелюбие. — Както изглежда, навестил ви е доста непохватен взломаджия.
— Тази сутрин убиха партньорката ми, а вечерта някакъв гадняр нахлува в жилището ми и стреля по мен. На мое място нямаше ли да се разстроите?
— Злощастно съвпадение — отсече Сериозния.
— А какво ще кажете за онзи аусвелтер, избягал от карантината?
— Господин Силк, вашето описание показва ясно, че не става дума за същия човек.
— Може да се е преоблякъл.
— Само че едва ли би могъл за толкова кратко време да промени ръста и телосложението си. А и за какво му е да идва тук?
Силк не знаеше какво да му отговори. Всъщност нямаше отговор на нито един от въпросите, въртящи се из главата му.
— Намерихте ли стрелата?
— Местните полицаи още я търсят — отвърна Засмения. — Ще я намерят накрая.
— Оценяваме вашата загриженост — добави Сериозния, — но всичко е под контрол. Няма съмнение, че скоро ще заловим престъпника и ще научим какво го е подтикнало да проникне в дома ви.
— Още не сте хванали и оня аусвелтер.
— И това ще стане, господин Силк. — Този път и устните на Сериозния замалко да се изопнат в усмивка. — Престъпниците обикновено са непохватни и лишени от съобразителност, иначе щяха да са преуспяващи порядъчни членове на обществото.
— Да, ама му е стигнала хитрост да си намери оръжие — отбеляза кисело Силк.
— Но не се е научил да си служи добре с него — напомни Засмения.
Силк потърка врата си, където полицейският фелдшер наслои малко петно псевдокожа върху раничката.
— Улучи ме…
— Веднъж, и то след няколко неуспешни опита, като първия път е стрелял почти от упор. Просто е имал късмет.
Силк поклати глава. Каквото и да кажеше на тези лъскави ченгета, то се плъзгаше по твърде дебелата им кожа.
— Защо просто не се опитате да забравите тази случка? — подхвърли Сериозния. — Нищо не са ви откраднали, не пострадахте тежко. След време ще заловим извършителя и ще ви уведомим за това.
Спогледа се за миг с колегата си и Засмения добави:
— Господин Силк, тук научихме всичко, което е необходимо за разкриване на престъплението. Ако се сетите за още нещо, можете да се свържете с нас чрез всяка мрежа. Само споменете мястото и датата, за да прехвърлят обаждането на нас.
Ако се бе ухилил още веднъж, Силк щеше да закрещи, но този път ченгето не показа скъпите си зъби, отгледани в биована.
Край на разговора. А опитът му подсказваше, че за тези двамата неговото участие вече е приключило. И той на свой ред беше балама за тях, не биваше да научава повече от допустимото. Нито сега, нито когато и да било.
Проследи ги с поглед, докато слизаха по стъпалата. Нощта отиде по дяволите, скоро щеше да се съмне, а и не му се вярваше да заспи скоро. Твърде много въпроси се въртяха до полуда из мозъка му — как тъй Мак умря? Кой беше идиотът, решил да пикае в мивката му, и какво търсеше в къщата? Не му се вярваше да е просто съвпадение. Но какво ставаше? Кой ли бог бе разгневил, за да стовари такова тежко възмездие на главата му?