Двамата почти еднакви агенти се качиха в електроколата си и отпрашиха нанякъде. Местните ченгета още обикаляха с детектор за метали, настроен да засече стоманата по стрелата. Може би все пак улучи бягащия бандит. Би се радвал, ако беше така. Това не съвпадаше с мнението му за самия себе си, но нищо не можеше да промени.
Какво означаваше цялата тази гадост?
Кинг гледаше как сакът с всички принадлежности на Майк потъва във водата. Бе добавил достатъчно късове вулканична скала към дрехите и документите, затова евтината чанта се скри бързо в дълбокото. Според едромащабната карта, по която избра мястото, тук дъното беше на цели осемдесет метра под повърхността. Едва ли някой гмуркач щеше да се натъкне на странната находка.
Почивай в мир, Майк.
Кинг включи двигателя на лодката и зави. В новото си превъплъщение приличаше твърде малко на Мейнард Айзък Кларк. Вярно, нямаше как да промени ръста и мускулите си, но имаше подплънки под ризата и шортите, затова изглеждаше по-скоро дебел. Този път дрехите му не се отличаваха с крещяща шарения и бяха по-подходящи за бизнесмена от горните слоеве на средната класа, дошъл от Австралия. Черната преди коса сега имаше мътнокестеняв цвят и беше по-къса. Направи кожата си много по-мургава в сравнение с предишния ден. Леката алергична реакция към специален химикал поизду малко лицето му и прикри характерните очертания на костите. Дори не ходеше като Майк, държанието му също се промени коренно. Не допускаше, че някой от мимолетните познати на Майк би го разпознал в ролята на Бентли Смит. Сега обитаваше друга стая в друг хотел. Разполагаше и с още една, резервирана и платена под трето име. Стандартни предпазни мерки. Сега сам си плащаше за тях, а не ползваше сметките на сигурността, но можеше да си го позволи. И ако всичко потръгнеше според плановете, парите щяха да станат най-дребната грижа в живота му. Щеше да е по-богат от цялата си предишна служба. И не това щеше да е най-важното.
Макар да знаеше, че не разполага с много време, този път реши да се подготви по-грижливо, преди да предприеме нещо опасно. Принципът на „Четирите П“ си оставаше в сила и ако го бе спазвал, вероятно щеше да е приключил операцията досега.
Човек се учи, докато е жив. Понякога се налага да мине по трънливата пътека, за да не забравя никога поуките. А Кинг след няколко дни щеше да знае всичко за някой си Венчър Силк и неговата връзка с покойницата.
Чак тогава щеше да действа. Този път без гафове.
Тази орбитална станция уж беше от новите, но не изглеждаше по-малко окаяна. Частично обработените материали за построяването й бяха изстрелвани от Луната с мощни електромагнитни ускорители. Евтината лята пластмаса и набързо топеният метал на стените изобщо не вдъхваха усещане за сигурност, особено погледнати отвътре. Въздухът лъхаше на студ, по тесните коридори личаха свързващите нитове и болтове. На Зия й се струваше, че стига да кихне, и ще разкъса някоя стена. Е, тя беше само транзитен пункт за пътуващите от и към Земята и все пак… Знаеше от достоверни източници, че пробивите не са рядкост. Преди четири години такава станция се бе обърнала с хастара навън при разчупване на голямо парче от външния корпус. Изплюла над осемстотин души в безпощадния вакуум, те се пръснали и замръзнали в облачета кристали от телесни течности. При разследването се оказало, че дефектната стена пропускала въздух поне от месец и имало най-малко петдесет съобщения за това. Някакъв мърльо от отдела по поддръжка плеснал изолираща лепенка на мястото и решил, че си е свършил работата. Зия се питаше дали и този дървеняк е бил сред изненаданите при разкъсването на корпуса. Надяваше се да е бил. Никак не й допадаше некадърници да се занимават с предотвратяването на опасности, особено когато излагаха на риск собственото й красиво дупе.
Освен това повечето от загиналите били аусвелтери и на хората от Земя-1 едва ли много им е дожаляло за тях. Според нея местните типове бяха закоравели сноби, които си въобразяваха, че само те са истински човеци, а всички други са непълноценни същества.
Засмя се на мислите си, както стоеше на опашката за потвърждаване на визата й. Земяните скоро щяха да се втрещят от страшната изненада, която им подготвиха непълноценните жители на Нова Земя…
— Номерът, моля!
Тя зяпна младия мъж зад преградата.
— Господине?
— Попитах ви за идентификационния номер.
Тя му го каза.
— Колко ще останете на Земята?
— Две седмици.
Разбира се, без да се брои месецът в карантината.