— Ей, Кожен пирон, на теб говоря.
— Извинявай. Мислех си дали да не се сдобия с някое от тези бебчета.
Силк потупа контролния пулт, сякаш беше любимо куче.
— Ами да, какъв е проблемът? Но как ще изкарваш парите за наема? Или няма да ядеш, докато се возиш важен до пръсване?
Веждите на Силк се извиха в дъга.
— О, ще стана професионален придружител. Доста туристки ще се ръсят щедро, за да им показвам това-онова наоколо. — Мак се засмя. — Може и ти да ме издържаш. — Тя се ухили до уши. — Или пък ще ме повишат. Дъртата Пъркинс взе да става мудна. Ако направи още някой гаф като тъпотиите около договора за водните таксита в Оаху или за старата бомба, дето уби туристите в Молокаи, може да се огледат за нов шеф.
— Непременно ще си ти. Само че първо трябва Бевинс, Старк и Киня да пукнат най-внезапно, ако не докарат някой външен.
— Не се знае.
— Прав си. Току-виж, и аз взема Нобеловата награда за медицина.
— Не бих се учудил. А твоят ден как мина?
— Интересно. Помниш ли онзи аусвелтер, за когото ти споменах? Който има хемолитична дискразия?
Силк кимна разсеяно. Лекарският жаргон почти нищо не му говореше, а и честно казано, почти не обръщаше внимание на историите, с които Мак се връщаше от работа. Темата за болните жители на други планети му се струваше твърде досадна.
— Разрових още интересни нещица в резултатите от сканирането. Дори извънредно интересни! Днес нямах време да запиша всичко, но утре ще си поиграя с данните.
— Имала си късмет — промърмори той.
Скоро стигнаха до хотела, чийто паркинг вече беше наполовина пълен. Преди да свърши вечерта, повечето електрически коли в тази част на острова щяха да се съберат тук. Силк видя новичкия „Ягуар“ на президента на корпорация „Мауи“. Бусчето „Мицубиши“, с което се возеше директорът на медицинския център, изглеждаше скромно до него, но пък главният лекар имаше три деца, макар едното да беше осиновено. Силк знаеше добре, че законите не са еднакви за всички. Спрямо богатите и влиятелните бяха меки и податливи също като златото, иначе казано — доста по-гъвкави от онези, по които живееше мнозинството от жителите на Земята. Разбира се, човек можеше да има колкото деца поиска, ако няма нищо против да се пренесе на петдесет или дори сто светлинни години от Слънчевата система — на Земя-2, Фуджи, Хок Миете или друга планета от аусвелта. И да живее на технологично равнище, по-близко до сламените колиби, с всичките си дребни изчадия.
Е, сигурно попресилваше нещата. Само че си харесваше родния свят и не изгаряше от желание някакви дребосъци да му развалят личния пейзаж. Някой ден с Мак може би ще решат да си направят едно, но още не беше дошло времето за това.
— Ти пак ли заспа?
Той тръсна глава и се върна в настоящето.
— Не, готов съм да очаровам всички и да блесна с остроумието си. Ще те направя директор на центъра още преди гостите да се разотидат.
— Стига ми и да не се издрайфаш върху президента на „Мауи“.
— Кой, аз ли?! Сигурно се шегуваш. Дали пак ще поднесат скариди върху лед? Страшно си падам по тях.
— Не си само ти.
Вътре тълпата беше съставена предимно от местни преуспяващи типове. Силк виждаше почти само лекари, техничари от по-високо равнище и администратори, свързани някак с Извънземната карантина в Хана. Пристигащите в това полукълбо жители на други планети прекарваха по тридесет дни в някоя от трите станции на Южния Пасифик. Тукашната беше разположена на изкуствен полуостров между космопорта и стария град.
Мак отиде да си приказва със своята началничка, а той се примъкна полека към масите с храната. Веднага забеляза скаридите — доста едрички, дебели колкото палеца му розови красавици, изкусно подредени върху стърган лед. Десетина души се навъртаха край това произведение на изкуството и се преструваха, че не припират чак толкова да си напълнят чиниите, нанизвайки скаридите с дълги разноцветни клечки. Силк си направи сметката, че вижда морски деликатеси за около петстотин-шестстотин стандарта, а сигурно имаше още толкова в хладилниците.
И той си взе виолетова клечка, хартиена чиния и салфетка. Побърза да се присъедини към гъмжилото. Двамата с Мак нерядко хапваха месо, защото изкарваха добри пари, но все пак си позволяваха пилешко или заешко. Извънземната чума от 2060 година не само уби шест милиона души, но и почти изтреби месодайните твари по Земята. Консумацията на телешко стана на практика незаконна, освен в твърде редки изключения. Ако човек имаше крава и тя умреше от инфаркт или друго, което ветеринарите са склонни да приемат като злополука, можеше да изяде тленните й останки. Както във всичко останало, имаше заобиколни пътечки около забраните. Силк бе подочул, че дори се завъдила нова професия. Някои хора плашели кравите до смърт срещу прилични суми. Самият той бе изял четири хамбургера през живота си, а веднъж дори му се падна парче печено — цели трийсетина грама. Разбира се, морска храна се намираше, но срещу петдесетина стандарта за половин килограм и за повечето хора скаридите си оставаха рядко лакомство. Според мълвата на планети като Уйварош и Вентобланко дивечът бил в такова изобилие, че просто излизаш от бърлогата си и го поваляш с тояга. Там дори имало ресторанти, в които месото и рибата били основна съставка във всички ястия. На него би му харесало.