Но както си бодваше дебела варена скарида, Силк си напомни за сламените колиби, екзотичните болести и другите прелести в живота по новите светове. Не, благодаря, задръжте си ги.
Господи, какъв великолепен вкус! Ще изяде поне четири. И ако никой не забележи, може би ще си позволи и пета.
Към десет часа балната зала на хотела се напълни. Чуваше се неспирна гълчава от разговори, смях, спорове.
Един от колегите на Мак успя да притисне Силк в ъгъла и взе да го разпитва за катастрофата на совалката.
— Саботаж ли?! Сериозно ли говориш?
Хер доктор Клайн беше рус, възпълничък средноевропеец на около четиридесет години, който всячески отбягваше слънцето, затова по бледостта си можеше да се мери с труп. Силк признаваше, че това е доста благоразумен подход, но пък да имаш цвят на брашно и в същото време да изпълваш гащеризона си до пръсване едва ли компенсираше доброто здраве.
— Видях данните с очите си — увери той Клайн.
Вече си бе изпълнил нормата от три чаши, подносите със скариди бяха отдавна ометени, а Мак едва ли би поискала да си тръгнат в близкия един час. Защо да не изтърпи доктора?
— Колко жалко за всички онези хора…
Силк си погледна скришом хронометъра.
— Да, жалко. Но какво да се прави, случват се и такива неща.
Клайн кимна и цялата му коса помръдна като каска. Божичко, с какво ли я пръскаше? С лак за мебели?
Мак се появи и го спаси.
— Ето къде си бил. Ханс, би ли ни извинил? Искам да запозная Вен с един човек.
— Разбира се, драга колежке.
Щом се отдалечиха на безопасно разстояние, Силк промърмори:
— „Драга колежке“ ли? Хората наистина ли говорят така?
— Радвай се, че те отървах от него.
— О, безкрайно съм ти благодарен. Как да ти изразя своята признателност?
— Можеше да ми запазиш още една скарида, прасе такова.
Той се засмя до уши, разпери ръце и показа театрално, че са празни. Мак вдигна вежди.
— Опала!
С един замах измъкна салфетката от предния джоб на туниката си и я поразгъна така, че да се виждат двете скариди. Тя се изкикоти.
— Добре де, не си прасе.
— И те уверявам, че по-големи от тези нямаше. Сдобих се с тях, рискувайки живота си.
— Дай ги насам по-бързо.
Мак взе едната скарида, ухили му се и пораздвижи деликатеса напред-назад в устата си, смучейки в захлас. Силк я зяпна.
— Ох…
Тя си облиза устните и подхвърли:
— Май е време да си ходим. Какво ще кажеш?
— За да не почна да се препъвам в собствените си крака, нали? Няма такава опасност.
— Самохвалко.
— Почакай да се приберем и ще видиш ти!
— А, не знам дали мога да чакам толкова дълго.
— Тогава да излизаме. Веднага — ухили се Силк.
4
Докато Мак подкара колата, Силк вече бе пъхнал ръката си между краката й. Хапеше лекичко ухото й на излизане от паркинга. Мушна си и езика, минаха през кръстовището без никакво забавяне.
— Стига де! Да не искаш да потроша това чудо?
— Не ме интересува.
Тя се засмя.
— Добре. Сега ще те видим какъв си смелчага.
Пътят извиваше край новата бананова плантация, засадена заради туристите и заобиколена от пищна дива растителност. През деня щеше да е буйство от оттенъци на зеленото, сега сивееше еднообразно. Мак отби колата по пътя, използван от работниците в плантацията, и спря зад някаква барака.
Силк се пресегна към нея, но тя се дръпна и изскочи навън.
— Ей, Мак…
— Хайде, козел такъв. Хвани ме, ако можеш!
Обърна се и побягна, той мигновено се втурна след нея.
Настигна я в близката горичка и двамата се омотаха в сърцевидните листа на гигантска пълзяща лоза, големи колкото главата на Силк. Сграбчи я отзад и дланите му притиснаха гърдите й. Тя се извъртя в ръцете му със смях.