Залезът беше свършил и звездите започнаха да се показват. Ралсън ги гледаше очарован, след това се обърна към Блаущайн и протегна пръста си навън.
— Всяка една от тях е инкубатор. Те поддържат температурата на желаното ниво. Различни експерименти, различни температури. А планетите, които обикалят около тях, са само гигантски култури, съдържащи хранителни разтвори и различни форми на живот. Експериментаторите са икономични, които и да са те. Те култивират много видове форми на живот в тази особена епруветка. Динозаври в една влажна, тропическа вечност и нас самите между ледниците. Включват слънцето и го изключват, а ние се опитваме да измислим физика за него. Физика! — Устните му се отдръпнаха, оголвайки зъбите му.
— Може би не е възможно слънцето да бъде включвано и изключвано по желание — предположи д-р Блаущайн.
— А защо не? Това е просто един нагревателен елемент като печката. Мислите ли, че бактерията знае какво е това нещо, чиято топлина достига до нея? Кой знае? Може би те също създават своите теории. Може би си имат обяснение за космическите катастрофи, при които избухващите електрически крушки създават резки по Петриевите стъкленици? Може и да си мислят, че някакъв благодетелен творец ги е създал заедно с храната и топлината и им е казал: „Плодете се и се размножавайте!“
Ние сме създания като тях. Не знам защо. Подчиняваме се на така наречените природни закони, които не са нищо друго освен нашата интерпретация за неразбираемите сили, които ни заобикалят. И ето, сега те правят най-големия си експеримент. Той продължава близо двеста години. Решават да развият склонност към механиката в Англия — през 17 век, струва ми се. Ние наричаме това Техническа Революция. Тя започна с парата, мина през електричеството, а после достигна и атома. Беше интересен експеримент, но те не могат да го оставят да продължи. Което обяснява защо трябва да бъдат толкова драстични в приключването му.
— А как мислят да свършат? Имате ли някаква идея за това? — попита Блаущайн.
— Питате мене как планират да свършат? Ами, погледнете днешния свят и след това попитайте пак какво би могло да доведе до край техническата ни епоха. Цялата Земя се страхува от ядрената война и би направила всичко, за да я избегне, обаче всички се опасяват, че това е неизбежно.
— С други думи, експериментаторите подготвят ядрена война, независимо от това дали искаме или не, за да унищожат техническата ни ера и да започнат наново? Така ли е или не?
— Така е. Това е логично. Когато стерилизираме един инструмент, знаят ли микробите откъде идва убийствената горещина? Или какво я създава? Същото е и с нас.
— Кажете ми — запита Блаущайн, — затова ли искате да умрете? Защото си мислите, че краят на цивилизацията идва и не може да бъде спрян?
— Аз не искам да умирам — отвърна Ралсън. — Ала съм длъжен.
Очите му гледаха измъчено.
— Докторе, ако имахте култура от много опасни бацили, които трябва да държите под абсолютен контрол, не бихте ли ги изолирали с нещо, да кажем пеницилин? В един кръг на безопасно разстояние от центъра на заразата. Всеки бацил, отдалечил се твърде много от центъра, би умрял. Вие не бихте имал нищо против отделния бацил, който е убит, дори не бихте имал нищо против всеки един, отдалечил се от първоначалното си място. Чисто и просто всичко ще бъде автоматично.
Ралсън спря за момент.
— Докторе, около мозъците ни има „пеницилинен“ кръг. Когато отидем твърде далеч, нарушавайки истинските потребности на съществуването си, ние неминуемо достигаме „пеницилина“ и трябва да умрем. Това работи бавно… но е много трудно да останеш жив.
Той се усмихна тъжно и добави:
— Мога ли да се върна в стаята си, докторе?
Д-р Блаущайн намина към стаята на Ралсън следобяда на другия ден. Стаята беше малка и необзаведена. Стените бяха облицовани в сиво. Имаше две малки прозорчета, разположени високо, за да не могат да бъдат достигнати. Дюшекът беше поставен направо на облицования под. В стаята нямаше нищо метално, нищо, което да може да бъде използвано за изтръгване на живота от тялото. Дори ноктите на Ралсън бяха късо изрязани.
Ралсън стана.
— Здравейте!
— Здравейте, д-р Ралсън. Мога ли да говоря с Вас?
— Тук ли? Но тук не мога да Ви предложа никакъв стол.
— Не се безпокойте. Ще постоя прав. При моята работа е добре за седалищните ми части да стоя понякога прав. Д-р Ралсън, аз мислих цяла нощ за това, което ми казахте вчера и в предишните дни.
— И сега идвате да ме избавите от онова, което Вие мислите за заблуда.
— Не. Просто искам да Ви задам няколко въпроса и евентуално да отбележим някои неща във Вашите теории които… простете ми… не сте дообмислили.