Дей’Куан Фостър се съгласил.
Бош вдигна поглед и установи, че се е увлякъл и не е забелязал кога е започнал и свършил обедният прилив на клиенти. Сметката му лежеше в ъгъла на масата. Засрамен, че е заемал мястото през пиковия час, той остави трийсет долара върху десетдоларовата сметка, събра документите и си тръгна. На паркинга завари глоба под чистачката на джипа си. Беше заредил брояча за два часа и излизаше от ресторанта с половин час закъснение. Изруга късмета си, измъкна фиша и го пъхна в джоба си. Когато се движеше със служебна кола — когато работеше в Управлението, — не му се налагаше да мисли за глоби за неправилно паркиране. Поредното напомняне за промяната в живота му през последната половин година. Преди се чувстваше като аутсайдер, временно допуснат до светая светих. Отсега нататък щеше да е истински аутсайдер.
Кой знае защо, нямаше желание да чете „Хронологията“ и останалите следствени материали вкъщи. Струваше му се, че ще е почти предателство да го направи на масата в трапезарията, където бе работил по безброй разследвания в Лосанджелиското полицейско управление. Потегли по Трета улица, излезе от центъра и се насочи към Западен Холивуд. Преди да продължи с материалите, искаше да види мястото, където е била убита Лекси Паркс. Смяташе, че е добре да се откъсне от документите и да се докосне до някои от физическите реалности в делото.
Къщата се намираше на Орландо Авеню южно от Мелроуз в квартал със скромни ниски постройки. Той спря до отсрещния тротоар и огледа сградата. Почти напълно я скриваше висок жив плет, в който беше изрязан сводест проход. През него се виждаше входната врата. Отпред имаше табела с надпис „ПРОДАВА СЕ“. Хари си помисли, че е доста трудно да продадеш къща, в която съвсем наскоро е извършено жестоко убийство. Ала сигурно бе още по-трудно да живееш в къщата, в която са убили жена ти.
Джиесемът му иззвъня и той отговори, без да откъсва поглед от сградата.
— Бош.
— Аз съм — разнесе се гласът на Холър. — Как върви?
— Върви.
— Още ли четеш следствените материали?
— До средата съм.
— И?
— Ами, нищо. Продължавам да чета.
— Просто си помислих дали не си…
— Виж сега, недей ме пришпорва, Мик. Правя каквото трябва. Когато приключа, ако реша да се заема, ще ти кажа. Ако не, ще ти върна материалите.
— Добре, добре.
— Чудесно. До скоро.
Бош затвори. Продължаваше да се взира в къщата. Забеляза, че в сандъчето за цветя до входната врата е забита табела с надпис „ПАЗИ СЕ ОТ КУЧЕТО“. Досега в следствените материали не се споменаваше Паркс и съпругът и да са имали куче. Хари забарабани с пръсти по волана и се замисли. Ако бяха имали куче, този факт нямаше как да не е отбелязан в рапортите. Домашните любимци винаги оставят следи в едно жилище. Такова нещо трябваше да се отчита в следствията.
Реши, че не са имали куче и че табелата е била поставена с превантивна цел. Ако нямаш куче, най-добре да се преструваш, че имаш. Само че дали убиецът е знаел, че не са имали куче? И ако е знаел, откъде?
След малко продължи по Орландо към Санта Моника Булевард и зави на изток към дома си, но отново отби в „Старбъкс“ на Феърфакс. Този път зареди брояча за четири часа и влезе в заведението заедно с папката.
Взе си черно кафе и се настани на кръгла масичка в ъгъла. Нямаше достатъчно място, за да разтвори папката и да пръсне документите, затова просто взе „Хронологията“ и намери мястото, до което беше стигнал. Преди това извади химикалката от джоба на ризата си и написа върху корицата:
КУЧЕ?
Трябваше да потвърди заключението си за кучето. Написването на тези четири букви бе почти подсъзнателна реакция на онова, което беше видял на местопрестъплението. Ала още щом постави въпросителния знак, Бош осъзна, че тази кратка думичка всъщност е голяма крачка към ангажирането му със случая. Трябваше да се запита дали работата толкова много му липсва, че действително ще премине границата и ще се включи в защитата на човек, обвинен в убийство. Защото щеше да е точно така. Адвокатът беше Холър, но ако приемеше предложението, Бош щеше да участва в защитата на неговия клиент, който лежеше в затвора, обвинен в изнасилване и фатален побой на жена.
Тилът му пламна от срам и той си помисли за всички онези бивши колеги преди него, които се бяха пенсионирали и още преди да се усетят, бяха започнали да работят при адвокати или дори в Бюрото за служебна защита. Хари беше прекъснал връзките си с тях, като че ли самите те са престъпници. В момента, в който научеше, че някой е пресякъл границата, започваше да го смята за персона нон грата.