— Имал ли е джиесем?
— Не, не е имал и съответно местонахождението му не може да се фиксира. В ателието му имало само стационарен телефон. Защо?
— В „Следствената хронология“ се споменава, че единият детектив се е срещал със свидетел по алибито. Знаеш ли нещо за това?
— Не и ако са открили някой, който потвърждава алибито на ДК.
— На ДК ли?
— Дей’Куан. Той подписва картините си с ДК. Между другото, казах ли ти, че ми плаща така? С картини. Предполагам, че ако се преборим за оправдателна присъда, цената им ще скочи много.
Бош не го интересуваше как получава хонорара си Холър.
— Слушай ме внимателно. Не съм казал, че този свидетел потвърждава алибито му. Сигурно е тъкмо обратното. Понеже само се споменава в „Хронологията“, реших да проверя дали ти е известно нещо повече.
— Не, не съм му обърнал внимание.
— Използва се съкращение и информацията е съвсем кратка — което ме навежда на мисълта, че може да е нещо важно. Ще прегледам рапортите за свидетелите и ще видя дали ще намеря нещо.
— Ако не намериш, обвинението ще си има проблем. Това ще е нарушение на правилата за предаване на следствените материали.
— Няма значение. Пак ще се чуем.
Хари затвори и си помисли, че трябва да е по-предпазлив с Холър, а не просто да му подхвърля неща, които може да използва в съда и да повлече и самия него със себе си.
Прерови разпечатките, откри рапортите за свидетелите и започна да ги прелиства, като преглеждате в резюметата кои са свидетелите и какви са показанията им. Огромното мнозинство бяха от страна на Лекси Паркс — приятели, колеги, служебни познати, разпитвани в хода на следствието. Имаше показания от мъжа й и от неколцина помощник-шерифи, които познавали жертвата чрез него. Втората половина на купчината съдържаше разпити на хора, които познаваха Дей’Куан Фостър. Много от тях бяха полицаи от ЛАПУ, които го помнеха като гангстер. Имаше и показания от пробационни служители, негови съседи, собственици на квартални магазини, и от жена му Марта.
Бош откри каквото търсеше на страница, на която имаше две обобщения за разпити на свидетели. Стар следствен трик — предаваш купища бумаги и скриваш сред тях листа, който не искаш адвокатът да забележи. Прокуратурата не нарушаваше правилата за предаване на следствените материали, но превръщаше най-важната информация в пословичната игла в копа сено.
Горната половина от рапорта съдържаше обобщение на разпит на съсед на Дей’Куан Фостър, който казал, че в нощта на убийството не е виждал колата на заподозрения пред дома му. Това беше сравнително безобидно свидетелско показание, тъй като Фостър не твърдеше, че си е бил вкъщи. Твърдеше, че цяла нощ е рисувал в ателието си.
На следващия ред обаче започваха показанията на човек, представен само като М. Уайт. Въпросният свидетел се отбил в ателието на Фостър в нощта на убийството, за да се види с него, но художника го нямало. В рапорта нямаше нищо друго, ала и това стигаше на Бош, за да е наясно, че Корнел и Шмит са открили свидетел, който опровергава твърдението на Фостър, че е прекарал цялата нощ в ателието си.
Опитът на детективите да скрият самоличността и значението на свидетеля не смущаваше Хари. Той предполагаше, че „М. Уайт“ всъщност не е име, а най-вероятно означава пол и расова принадлежност4. Холър просто трябваше да подаде жалба за непълнота на следствените материали и Шерифството щеше да бъде принудено да разкрие истинската самоличност на свидетеля. Всичко това си беше част от играта и като полицай самият Бош понякога използваше тактиката на „игла в копа сено“. Безпокоеше го обаче фактът, че сега има проблем и с алибито на обвиняемия, освен ДНК съвпадението, което свързваше Фостър с местопрестъплението.
Това стигаше, за да го обземе желание още на мига да зареже случая.
Докато допиваше кафето си и очите му си почиваха, се замисли как да постъпи. Свали очилата си за четене и погледна през прозореца към оживеното кръстовище на Феърфакс Авеню и Санта Моника Булевард. Знаеше, че му остава да се запознае с рапорта за аутопсията и снимките от местопрестъплението, за да приключи със следствените материали. Пазеше снимките за накрая, защото щяха да са най-трудното нещо за гледане — а и не можеше да рискува да го направи на обществено място като това кафене.
Изведнъж погледът му попадна върху познато лице. Мики Холър му се усмихваше от задната страна на автобус, който се движеше на юг по Феърфакс. Текстът на рекламата за малко не го накара да хвърли цялата папка в коша за смет.