Точно преди да се разминат непознатият свърна наляво между два автомобила и отключи вратата на стар джип „Чероки“. Елис нехайно погледна към регистрационния му номер и когато продължи към стълбището пред задния вход на „Мъсоу & Франк“, натисна клавиша за бързо набиране, за да се свърже с Лонг. Когато партньорът му отговори, му съобщи модела и номера на колата и му каза, че влиза вътре, за да провери какво прави адвокатът.
— Мислиш ли, че трябва да проследя джипа? — попита Лонг.
Елис се замисли. По принцип не обичаше да се разделят. Но ако този човек участваше в играта, щяха да пропуснат шанса.
— Не знам — отвърна накрая. — Ти как смяташ?
— Влез вътре и си вземи бира. Аз ще видя къде отива тоя тип.
— С тая бракма сигурно не е много далече.
— Тия стари черокита са колекционерска рядкост.
— Бракма.
— Влез във форумите — десет бона за чероки в добро състояние. Най-малко. Ама че било на триста хиляди километра — пак десет бона!
— Добре де, няма значение. Влизам. Холър е на задния бар, нали така?
— Да, на задния. Без имена, не забравяй.
— О, я стига.
Елис чу двигателя на джипа да запалва зад него. После пак отзад го повика мъжки глас.
— Паркирахте ли, господине?
Той се завъртя и видя, че пазачът стои на вратата на будката.
— Не, оставих колата на улицата.
Елис махна с ръка към Лас Палмас, обърна се и се спусна по стълбището към коридора зад ресторантската кухня. Мина покрай старите дървени телефонни кабини и влезе в новия салон.
„Мъсоу & Франк“ беше почти на цял век. Имаше стар и нов салон, но дори това разграничение датираше отпреди петдесет години. Елис последва един престарял келнер с червена жилетка към стария салон и оттам мина в бара. Зад късметлиите, които бяха успели да се настанят на столчетата, имаше навалица от два реда правостоящи.
Видя Холър да седи в отсрещния край. Разговаряше с жена, седнала от лявата му страна. Явно я сваляше, а тя не поддаваше. Въпреки това барманът постави пред двамата нови чаши мартини. И шейкъри в лед.
Адвокатът нямаше да си ходи скоро. Елис се обърна и отиде в една от старите телефонни кабини при задния вход. Там вече нямаше телефонни апарати, но затвореното пространство осигуряваше известно уединение. Той затвори вратата, извади джиесема си и позвъни на Лонг.
— Следиш ли го?
— Да, движим се на север по Хайланд Авеню.
— Провери ли му номера?
— Информацията е скрита, пише ЛАПУ.
— Значи е ченге.
— Или пенсиониран полицай. Има вид на човек най-малко с четвърт век служба зад гърба.
— Както и да е, за какво са си приказвали с нашия човек?
— Няма как да разберем. Дай да го видим къде отива.
— Ще чакам тук. Нашият човек май сваля някаква мацка на бара.
— Ще ти се обадя.
Каквото и да смяташе Елис, синьото чероки пред Лонг си беше страхотна кола. Класически ръбест модел, едновременно удобен и солиден. Лонг се чудеше защо вече не произвеждат такива. Сега приличаха на всички други джипове. Разплути като старци с преливащи над колана шкембета. „Тлъсти трътки“, викаше им бившата му жена.
Непознатият вече пътуваше по Кауенга, пак на север. Лонг видя, че се включва левият мигач на черокито. Завиваше нагоре към хълмовете. Това щеше да усложни проследяването.
Лонг подмина джипа, който чакаше насрещното платно да се освободи, за да завие, погледна наляво и установи, че пътят се раздвоява веднага след завоя. Мълхоланд Драйв вляво, Удроу Уилсън вдясно.
Когато видя в страничното огледало, че черокито завива, включи аварийните светлини и направи обратен завой пред насрещния трафик, после изключи аварийните, настъпи газта и се понесе към отбивката. От задните светлини на черокито нямаше и следа.
Без колебание избра Мълхоланд, защото беше по-често използваната и по-дълга улица, но скоро след като се заизкачва по склона разбра, че е сбъркал. Пътят лъкатушеше и той не беше чак толкова далеч зад джипа — щеше да види задните му светлини на някой от следващите завои.
Обърна отново и този път пое по Удроу Уилсън, като вдигна неразумно висока скорост за този криволичещ път. Само му трябваше после Елис да му трие сол на главата задето е изпуснал непознатия. Майната му на ограничението на скоростта.