— Здравей, какво става?
— Извиках те да поговорим насаме. Трябва да ти кажа, че се разделих със заведенията. Имам проблеми. Продадох ги. И от днес вече не са мои. Новият собственик ги затваря, ще прави ремонт и ще търси нов персонал. Ти оставаш без работа, а аз заминавам завинаги.
— Ама как така? — призля му от новината.
— Налага се. Кризата и мен удари. Заминавам за чужбина спешно. Друго не мога да ти кажа.
— Има още малко до края на месеца, поне да го изкараме, заплати да дам на хората и аз имам да взимам.
— Не чу ли?! Нямаш нищо общо вече… Всичко приключи. Дай ми ключовете от колите.
Борис го погледна изумено и нищо не каза. Бръкна в джоба си и извади връзката с ключове. Извади от нея два и му ги подаде. Жоро ги повъртя в ръката си и каза:
— Охраната сега ще ги вземе и двете. От заведенията ключовете ти вече няма да стават, новите собственици казаха, че днес сменят ключалките.
— И сега какво да правя?
— Не знам, ако се върна един ден, ще ти се обадя! Тръгвам, оправяй се!
Борис усети, че трябва да слезе. Отвори вратата на мерцедеса и с натежали крака се озова на паркинга. Беше като ударен от бързия влак. Не знаеше какво се случва. Кимна машинално за довиждане на охраната и тръгна към апартамента.
Когато влезе, се пльосна тежко на дивана и хвана с ръце главата си. Какво по дяволите стана току-що?! Започна да се задушава. Не му стигаше въздух. Стана и отвори широко прозореца. Надвеси се и започна да диша дълбоко. Загледа се в градината на комплекса. Красива и добре поддържана. Дали сега трябваше да се раздели с гледката и апартамента? Сигурно! Защото фалира! Просто фалира за един миг. Нямаше спестени пари. Живееше ден за ден. Някои месеци харчеше дори повече, отколкото получаваше. За да се прави на велик пред приятели и гаджета. Сега изведнъж кранчето спря. Парите вече ги нямаше. Всичко приключи за секунда. Защо по дяволите никой не му каза, че всяко нещо, което започва лесно и бързо, ще приключи по същия начин?!
Отвори бутилка с минерална вода и изля половината в гърлото си. Дишаше тежко, зави му се свят. Легна на дивана. Какво щеше да прави сега?! Защо се случваше точно на него?! Замисли се върху гадната си участ и му се доплака. Тръшна се на пода и се разрева. После от ужас изпадна в унес. Лежеше и не можеше да мисли за нищо. След час от унеса го извади звънът на мобилния. Видя, че го търси сестра му, позачуди се дали да вдигне, не му се говореше с никого точно сега, но след десетото позвъняване реши, че може да е нещо важно:
— Какво става, систър? — започна направо, но като не чу гласа й, продължи. — Ало, Даниела?
— Не е Даниела — отговори му мъжки глас. — От „Пирогов“ съм. Можете ли да дойдете веднага?
— Какво става? Кой сте вие?
— Аз съм лекарят, който я прие. Намерена е в безпомощно състояние на Витоша, докараха я преди малко някакви хора. Чантата й е била до нея, вътре намерихме телефона й, срещу номера ви беше записано „брат ми“ и затова ви се обадихме. Елате по най-бързия начин, в критично състояние е.
— Шегувате ли се?!
— Нямам време за приказки. В безсъзнание е. Има опасност за живота й. Може да не прескочи трапа. Борят се за нея й в операционната.
— Тръгвам веднага…
Борис приключи разговора и скочи от дивана. Все още му се виеше свят и дишаше тежко, но след това, което чу, трябваше да се мобилизира. Сестра му имаше нужда от него. Животът беше пред нея! Как така „може да не прескочи трапа“? Ще умре ли?! Та тя беше само на 27 години! Кой й беше причинил това?! Дали нямаше някаква грешка?! Затича се към улицата, откъдето се надяваше да хване веднага такси. Нали вече нямаше кола! Какъв беше този ден?! Все едно адът се беше отворил…
2
Май 2006 г.
Даниела се погледна в огледалото и видя най-красивата абитуриентка. Слаба и изящна като порцеланова статуетка. С дълга до земята червена рокля. Беше евтина, но на нея й стоеше като на принцеса. Бяха трудни години за семейството й. Баща й Драган беше безработен след цял живот, прекаран на крана в „Кремиковци“. Сега стоеше по цял ден вкъщи и се наливаше от сутринта с алкохол, вместо да си търси работа. Майка й Нуша държеше сергия за плодове и зеленчуци на Кооперативния пазар в „Люлин“, в близост до дома им. А брат й Борис беше барман в кварталното кафене. Едва свързваха двата края. Затова не поканиха роднини и комшии на бала, нямаха пари за трапези. Събраха се четиримата в тясното холче. Почерпиха се по едно кафенце и дерби кола от трилитрова бутилка за лев и десет. Даниела слезе пред блока, където я чакаше приятел на брат й в сравнително новото си БМВ, за да я закара до гимназията, където се събираха всички абитуриенти.