Фестино бе невероятно горд от гениалната си идея. Не ми даде сърце да му кажа, че и аз вече бях стигнал до същото заключение, затова кимнах и си придадох заинтересован вид.
Забелязах дребен, слаб японец да минава покрай офиса ми и му махнах дружелюбно.
— Здрасти, Йоши — поздравих учтиво.
Йоши Танака, безличен тип с огромни очила, бе изгнаник, изпратен в САЩ да изучи бизнеса. Такава поне беше легендата му. Но имаше и нещо повече. Официално титлата му бе мениджър по планирането, но всички знаеха, че е информатор на управата от Токио. Седеше в кабинета си до късно през нощта и докладваше по телефона или с имейли. Той бе очите и ушите на Токио във Фрамингам. Но пък почти не говореше английски, което със сигурност не му помагаше в шпионирането.
Всички се страхуваха до смърт от Йоши, но аз нямах нищо против него. Съчувствах му. Да те изпратят в страна, чийто език едва говориш, при това без семейството ти, сигурно си бе доста гадно. Не можех да си представя да отида на работа в Япония, без да знам японски. Никога нямаше да се справя. Йоши бе изолиран и презиран от колегите си, които му нямаха доверие. Не му беше лесно. Никога не се присъединявах към останалите, когато оплюваха Йоши.
Рики се извърна, махна на Йоши и му се усмихна, но веднага щом му видя гърба, промърмори:
— Проклет шпионин.
— Мислиш ли, че те чу? — попитах.
— Не. А дори и да ме е чул, няма да ме разбере.
— Слушай, Рик, закъснявам с обаждането в „Локуд“.
— Веселбата никога не свършва. Още ли те разиграват?
Кимнах мрачно.
— Свършено е, човече. Забрави. Престани да ги преследваш.
— Съветваш ме да забравя за сделка за четиридесет милиона?
— Този тип просто иска билети за суперкупата. Сделка, която отнема толкова много време, е умряла.
Въздъхнах. Фестино бе експерт по умрелите сделки.
— Трябва да му се обадя.
— Приличаш ми на хамстер, който непрестанно се върти в колелото си, човече. Всички ние сме хамстери. Всеки момент някой тип в бяла престилка ще дойде да ни приспи завинаги, а ти продължаваш да въртиш колелото. Забрави за това.
Станах, за да го окуража да направи същото.
— Ще играеш ли довечера? — попитах.
Най-после Рики се надигна.
— Да, разбира се. Карол бездруго ми е ядосана, че снощи излизах с клиенти. Какво значение има още една вечер? С кого ще играем довечера? С „Чарлз Ривър“?
Кимнах.
— Поредният провал на Братството. Нямаме добър питчър. Тревър е скапаняк.
Усмихнах се, когато си припомних шофьора на пикала от снощи.
— Аз имам добър питчър.
— Ти? И ти не ставаш за тази работа.
— Не аз. Един тип, който почти станал професионалист.
— За какво говориш?
Разказах му историята набързо.
Рики присви очи и се усмихна за първи път тази сутрин.
— Ще кажем на момчетата от „Чарлз Ривър“, че тъкмо е започнал работа в склада, нали?
Кимнах.
— Страхотно — ухили се той.
— Така си е.
Фестино се поколеба.
— Мислиш ли, че ще справи?
— Този тип е страхотен атлет, Рик. Сигурен съм, че ще се справи.
Фестино наклони глава и ме изгледа с одобрение.
— Знаеш ли, Тигре, под смотаната си фасада имаш скрити резерви от хитрост. Не го очаквах. Впечатлен съм.
4.
Хотели „Локуд“ бе една от най-големите вериги луксозни хотели в света.
Но имотите им бяха поовехтели и имаха нужда от подновяване. Част от плана на управата за конкуренция с „Четирите сезона“ и „Риц Карлтън“ бе да поставят четиридесет и два инчови плазмени телевизори във всяка стая. Знаех, че водеха преговори и с „Нек“ и „Тошиба“.
Бях уредил да изпратят един от великолепните ни телевизори в централата на „Локуд“ в Уайт Плейнс, Ню Йорк, за да се уверят в качеството ни. Знаех, че продуктът ни не е по-лош от този на конкурентите, тъй като все още бяхме в бизнеса. Но Брайън Борк, вицепрезидентът на „Локуд“, който отговаряше за управата на хотелите, все още не можеше да вземе решение.
Зачудих се дали Рики Фестино бе прав и Брайън Борк ме размотаваше само за да получи билети за суперкупата и редовни вечери в „Ален Дюкас“ в Ню Йорк. Почти ми се искаше вече да ми е съобщил решението си, дори и да е лошо за мен.