— Здрасти, Брайън — поздравих жизнерадостно.
— А, ето го и моя човек — отвърна той.
Винаги изглеждаше доволен да чуе гласа ми.
— Трябваше да ти звънна по-рано, извинявай. Събранието продължи прекалено дълго.
— Няма проблеми. Хей, тази сутрин четох в „Уолстрийт Джърнъл“ за вас. Ставате собственост на „Майстер“, а?
— Обратното. „Ентроникс“ купува американския филиал на „Майстер“.
— Интересно. Ние водим преговори и с тях.
Не знаех това. Чудничко! Още един играч в безкрайните преговори. Спомних си стар филм, който бях гледал на времето в колежа — „Уморените коне ги убиват, нали“. Ставаше дума за танцьори в маратон, които танцуват, докато се строполят от умора.
— Е, това означава един конкурент по-малко — казах небрежно. — Как мина рожденият ден на Марта? Заведе ли я във Виена, както искаше?
— Да, ама във Виена, Вирджиния. Хей, следващата седмица ще идвам в Бостън. Какво ще кажеш да отидем заедно на мач на „Ред Сокс“?
— Разбира се.
— Все още ли имате онези чудесни места на стадиона?
— Ще направя всичко възможно — обещах и се поколебах за момент. — Слушай, Бра…
Той долови промяната в тона ми и ме отряза.
— Иска ми се да имах отговор за теб, приятелю, но нямам. Повярвай ми, наистина ми допада да работя с вас.
— Брайън, работата е там, че управата ме притиска заради сделката. Предвидена е за…
— Стига, човече, не съм ти казвал, че можеш да я планираш.
— Знам, знам. Но Горди ме притиска. Иска да уредя среща с президента ви.
— Горди — отвратено изсумтя Брайън.
Кент Гордън бе старши вицепрезидент и генерален управител по продажбите на „Ентроникс“, най-агресивният тип, когото някога бях срещал. Беше безмилостен, коварен и неуморим, не че в това имаше нещо лошо, но кариерата ми бе в ръцете му. Той наистина ме притискаше здраво да сключа тази сделка и бе възможно да настоява да уредя среща между него и президента на „Локуд“. Но засега все още не го бе поискал. Може би щеше да го направи в скоро време, но в момента само блъфирах.
— Знам — казах, — но не мога да контролирам действията му.
— Не ти препоръчвам да постъпите по този начин.
— Шефовете ми държат да сключа тази сделка, а тя очевидно не се придвижва напред и…
— Джейсън, когато бях от твоята страна на бюрото, често опитвах този номер — леко се засмя Брайън.
— А? — направих се на луд, но нямах сърце да продължа с блъфирането.
Опипах ребрата си. Вече почти не усещах болка.
— Слушай, иска ми се да ти кажа какво точно става със сделката, но нищо не зависи от мен. Представянето мина чудесно, а и цените ви са добри. Вероятно не би трябвало да го споделям с теб, но цените ви са наистина добри. Ала очевидно горе става нещо, за което не знам.
— Някой си пада по конкурентите ли?
— Нещо подобно. Джейсън, ако знаех цялата история, щях да ти я разкажа. Ти си чудесен човек и наистина се труди здраво по сделката. Ако продуктът не отговаряше на изискванията, щях да ти го кажа. Или пък ако цените ви бяха прекалено високи. Но не е това. Не знам за какво става дума.
— Оценявам честността ти, Брайън — рекох. — Кой ден от следващата седмица ще си тук?
Прекият ми началник бе жена, което в нашия бизнес е необичайно. Казваше се Джоан Тюрек и бе районен мениджър за Нова Англия. Не знаех много за личния й живот. Бях чувал, че е лесбийка и живее с приятелката си в Кеймбридж, но тя никога не говореше за партньорката си, нито я водеше на служебните сбирки. Беше леко скучна, но се харесвахме и винаги ме подкрепяше.
Говореше по телефона, когато влязох в кабинета й. Вечно бе на телефона. Носеше слушалки и се усмихваше. Всички кабинети в „Ентроникс“ имат тесни прозорци от двете страни на вратата, така че винаги можеш да надникнеш вътре. Никакво уединение.
Джоан най-после забеляза, че стоя пред кабинета й, и вдигна ръка. Изчаках, докато привърши разговора си и ме извика вътре.
— Говори ли с „Локуд“ тази сутрин? — попита тя.
Имаше къса и къдрава кестенява коса с посивели кичури по слепоочията. Никога не носеше грим.
Кимнах и седнах срещу нея.
— Нищо ново?
— Нищо.
— Мислиш ли, че е време да поискаме помощ?