Выбрать главу

— Казах на Джоан, че искам да се явя на интервюто за мястото — съобщих на Кейт.

— О, скъпи, това е чудесно! Кога е интервюто?

— Още не знам дали Горди изобщо ще се съгласи да ме допусне. Сигурен съм, че иска да даде работата на Тревър.

— Но е длъжен да те интервюира, нали?

— Горди не е длъжен да прави нищо.

— Ще те интервюира — твърдо отсече тя. — А ти ще му покажеш колко силно искаш работата и колко ще си добър в нея.

— Всъщност — отвърнах, — вече започвам да я искам. Ако не поради друга причина, то поне за да попреча на Тревър да ми стане началник.

— Не съм сигурна, че това е най-добрият мотив, сладурче. Мога ли да ти покажа нещо?

— Разбира се.

Знаех какво ще ми покаже. Някоя картина, сътворена от беден художник в примитивен стил, или нещо подобно. Това се случваше поне веднъж месечно. Кейт се възхищаваше на някоя смахната творба, а аз изобщо не загрявах за какво става дума.

Тя отиде до коридора и се върна с огромен пакет, от който извади квадратно парче плат. Вдигна го към мен с блеснали очи.

— Не е ли страхотно? — извика възхитено.

Беше картина, изобразяваща черна грозна сграда, смачкала безброй дребни човечета под себе си. Едно от човечетата се превръщаше в огнено кълбо. От устата на друго излизаше балон, в който пишеше: „Аз съм смазан от капиталистическото общество“. Стодоларови банкноти летяха на фона на светлосиньо небе и най-отгоре се виждаха думите: „Боже, пази Америка“.

— Не е ли гений? Виждаш ли ироничният надпис „Боже, пази Америка“? А фалическата сграда, представляваща дълга, смазващ дребните хорица?

— Това на фалос ли ти прилича?

— Хайде, Джейс. Има невероятно физическо присъствие и сила.

— Добре, виждам — казах бързо, като се опитах да прозвучи искрено.

— Това е рисувана история от хавайска художничка на име Мари Бастиен. Била адски известна в Хаваи, а наскоро се преместила в Дорчестър с петте си деца. Няма мъж. Мисля, че може да стане следващата Фейт Ринголд.

— Наистина ли?

Нямах представа за кого говореше.

— Ярките й цветове ми напомнят за Бонар. Но с простия и суров модернизъм на Джейкъб Лорънс.

— Хм — изсумтях и си погледнах часовника.

Взех сметката от „Америкън експрес“ и я отворих.

— Господи! — изстенах отчаяно.

— Много ли е зле? — попита Кейт.

— Смазан съм от капиталистическото общество — отговорих.

— Колко лошо? — поинтересува се тя.

— Много лошо. Но все пак не се превръщам в огнено кълбо.

6.

Трудно можеш да събереш по-конкурентна група от екипа по продажбите на „Ентроникс“. Бяхме взети на работа заради конкурентоспособността си, така както отглеждат някои породи бикове заради проклетията им. Компанията не се интересуваше дали продавачите са особено умни — сред нас определено нямаше гении. Предпочитаха да наемат спортисти, тъй като вярваха, че са упорити и обичат състезанията. А и са свикнали с наказанията и тормоза. Онези от нас, които не бяха спортисти, принадлежаха към дружелюбния, жизнерадостен тип, харесван от всекиго. Аз бях един от тази група.

Можете да си помислите, че благодарение на всичките ни спортисти отборът ни е непобедим. Но всъщност бяхме пълни скапаняци.

Повечето бяхме в кофти форма. Прекалено често водехме клиентите си на обяд или вечеря, хранехме се обилно, пиехме много бира и нямахме време за физически упражнения. Единствените във форма бяха Тревър Алард, питчърът ни, и Брет Глийсън, класическият образ на тъп спортист. Алард и Глийсън бяха добри другарчета. Вечно се мотаеха заедно и играеха баскетбол всеки четвъртък вечер.

Смяташе се за недостойно да се отнасяш сериозно към бейзболните ни мачове. Нямахме униформи, ако не се броят фланелките с надпис „Братството на Ентроникс“, които рядко някой се сещаше да облече. Събирахме пари, за да платим петдесетте кинта на рефера. От време на време спорехме за някой фал или нещо подобно, но споровете приключваха бързо и си продължавахме играта.

Но все пак никой не обича да губи, особено конкурентни типове като нас.

Тази вечер мачът бе срещу вечните шампиони от корпоративната лига, „Чарлз Ривър Файненшъл“, мощна брокерска компания. Отборът им се състоеше най-вече от двадесет и две годишни брокерчета, току-що излезли от колежа, високи над метър и осемдесет. Повечето бяха играли бейзбол в престижните си университети от „Бръшляновата лига“. „Чарлз Ривър“ ги наемаше млади, сдъвкваше ги и ги изплюваше и докато навършеха тридесет, от тях оставаше само блед спомен. Но междувременно, сформираха страхотен бейзболен отбор.