Въпросът не бе дали ще загубим, а с колко точки ще ни размажат.
Всеки четвъртък играехме на стадиона на колеж „Стонингтън“, който бе грижливо поддържан. Всъщност, бе много по-поддържан, отколкото заслужавахме. Тревата бе гъста и изумруденозелена, идеално окосена, червеното поле от смесица от глина и пясък — чудесно изравнено, линиите — снежнобели.
Младите жребчета от „Чарлз Ривър“ пристигнаха едновременно в поршета и мерцедеси. Носеха истински униформи — бели фланелки на райета като „Янките“ от Ню Йорк. На предницата бе избродирано „Чарлз Ривър Файненшъл“, а отзад имаха номера. Бейзболните им бухалки бяха „Вексъм-3“, ръкавиците — „Уилсън“, дори саковете им бяха маркови. Приличаха на професионалисти. Мразехме ги както запалянко на „Ред Сокс“ мрази „Янките“ — дълбоко, нерационално и завинаги.
Докато стане време за мача, съвсем забравих за шофьора на пикапа, а очевидно и той бе забравил за мен.
Играта бързо загрубя. Нашите хора бяха прекалено напрегнати и се престараваха. А и допускахме много грешки. Фестино се сблъска с един от противниковия отбор, а няколко от топките на Алард бяха обявени за фалове, тъй като кракът му не бе на гумата.
Според правилата ни, ако единият отбор е с десет точки напред след четири полувремена, печели. В края на третото полувреме хлапетата от „Чарлз Ривър“ ни водеха с десет на нула. Чувствахме се обезкуражени и вбесени.
Мениджърът ни, Кал Тейлър, седеше и отпиваше „Джак Даниълс“ от плоско шише, скрито в хартиена кесия. Пушеше „Марлборо“ и клатеше нервно глава. Мисля, че се бе хванал за мениджър на отбора само за да има компания, докато се налива. Чу се рев на мотор, който приближавате към нас, но не му обърнах внимание.
После забелязах висок тип в кожено яке, който пристъпи на игрището. Нужни ми бяха няколко секунди, за да позная шофьора на пикапа от снощи. Той ни погледа няколко минути, а през почивката отидох при него.
— Здрасти, Кърт — поздравих го.
— Здрасти.
— Ще играеш ли?
— Струва ми се, че имате нужда от още един играч.
Всички го приеха радушно. С изключение на Тревър Алард, разбира се. Поискахме почивка и се струпахме около Кал, а Кърт отстъпи на прилично разстояние.
— Той не е служител на „Ентроникс“ — изтъкна Тревър. — Не може да играе, ако няма валиден номер на служител. Това са правилата.
Не бях сигурен дали Тревър проявява проклетия по навик, или бе чул, че и аз кандидатствам за мениджърското място, на което се надяваше.
Фестино, който обичаше да дразни Тревър, се изрепчи:
— Е, и? Ако ни питат, ще кажем, че е на временен договор и не сме знаели, че няма право да участва в мача.
Рики се възползва от почивката, за да извади малкото шишенце с антибактериален лосион от джоба си и да си почисти ръцете.
— Временен договор? — отвратено попита Тревър. — Той?
Говореше за Кърт, сякаш бе някакъв мърляв бездомник, вмирисан на евтин алкохол и застояла пот. Тревър носеше дълги шорти с безброй джобове и избеляла шапка на „Ред Сокс“, с козирката назад, разбира се. Ръката му бе украсена с ролекс, същия като на Горди. На тениската му пишеше „Животът е хубав“.
— Някога да си искал да видиш документите на играчите от „Чарлз Ривър“? — контрира Фестино. — Откъде да знаем, че те не са си взели играчи от младежкия отбор на „Янките“?
— Или пък някой тип на име Вини от пощенския отдел — добави Таминек, висок, кльощав тип от външните продажби. — Знаем, че „Хюлет-Пакард“ вечно си наема добри играчи.
— Тревър, да не би да си против, защото човекът е питчър? — подразни го весело Глийсън.
Доброто другарче на Алард бе едър тъпак с огромни уши, яка челюст, руса, подстригана по войнишки коса и блестящобели зъби, прекалено големи за устата му. Наскоро си бе пуснал рядка брадица, с която приличаше на козел.
Тревър се намръщи и поклати глава, но преди да успее да каже още нещо, Кал отсъди:
— Вкарайте го в играта. Тревър, отивай на втора база.
Единственото ни обяснение бе: „Нов служител“. Не ни зададоха никакви въпроси. Кърт не приличаше на член от Братството, но можеше да е техник от компютърния отдел или пощаджия.