Последната фраза ми напомняше за мъдреците от Далечния изток. Повтарях я безброй пъти, опитвайки се да разгадая смисъла й. Все още не бях сигурен какво означаваше, но си я казвах всеки път, когато имах затруднения, и винаги се чувствах по-добре.
Горди ме накара да чакам пред кабинета му поне двадесетина минути. Винаги караше хората да чакат. За него това бе въпрос на чест и просто ти се налагаше да се примириш. Виждах го през стъклото как обикаля из стаята и говори по телефона, жестикулирайки усилено. Седях до секретарката му Мелани, симпатична, хубава жена, много висока, с дълга кестенява коса, няколко години по-възрастна от мен. Тя ми се извини няколко пъти — очевидно й бе наредено да се извинява на всички, накарани да чакат, после ми предложи кафе, което отказах. Още малко кофеин и щях да излетя в небето.
Мелани ме попита как е минала играта снощи, така че й разказах за победата ни, без да навлизам в подробности за неофициалния ни шампион. После ме разпита за Кейт, а аз се поинтересувах от съпруга й Боб и трите й сладки хлапета. Побъбрихме си още няколко минути, но скоро телефонът й започна да звъни.
Към осем и половина вратата на Горди се отвори и той изскочи навън. Двете му къси ръчички бяха протегнати напред, сякаш искаше да ме прегърне. Горди, който прилича на мече, но не сладко, си пада страхотно по прегръдките.
— Стедман — поздрави ме той радушно. — Как си днес, приятелю?
— Здрасти, Горди — отвърнах.
— Мелани, донеси кафе на приятелчето ми.
— Вече му предложих, Кент — каза Мелани.
Тя бе единствената в службата, която го наричаше с малкото му име. Ние останалите, почти бяхме забравили, че той изобщо имаше такова.
— Вода? — продължи да любезничи той. — Кола? Скоч?
— Скоч с лед ми звучи добре — отговорих. — Закуска за шампиони.
Горди се изсмя весело, сложи ръка на рамото ми и ме въведе в огромния си кабинет. През френските прозорци се виждаха тюркоазеносин океан и палми, вълни, които се разбиваха в снежнобял пясък. Невероятна гледка, достатъчна да те накара да забравиш, че си във Фрамингам.
Горди се отпусна в кожения си стол и се облегна назад, а аз се настаних срещу него. Бюрото му беше гигантско творение от черен мрамор, поддържано безукорно спретнато. Единственото нещо на него бе тридесетинчов монитор и синя папка, за която предположих, че съдържаше досието ми.
— Е, човече — въздъхна той престорено, — значи искаш повишение, а?
— Искам — потвърдих. — И смятам, че ще съм страхотен.
„Вярвай в себе си сто процента и останалите нямат да имат друг избор, освен да те последват“, повторих си наум.
— Обзалагам се, че ще си — каза той.
Не долових никаква ирония в гласа му и се изненадах. Горди прикова в мен малките си кафяви очички. Някои от Братството — не Тревър и Глийсън, разбира се, които бяха прочути подмазвачи — смятаха, че очите на Горди приличат на очите на плъх, но в момента ми се сториха топли и искрени. Бяха дълбоко хлътнали под ниско, кроманьонско чело. Горди имаше голяма глава, двойна брадичка и червендалесто лице, което напомняше на варена шунка. Бузите му бяха украсени с дълбоки белези от акне. Тъмнокафявата му коса — поредната жертва на боя за коса „Само за мъже“, бе подстригана в стил „Помпадур“. Понякога си представях как е изглеждал като дете.
Сега се наведе напред и зачете досието ми. Устните му се движеха леко, докато четеше. Прелисти страниците с дебелата си ръка и забелязах инициалите, гравирани на ръкавелите му. Всичките му вещи носеха монограм КГ.
Нямаше друга причина да чете досието ми пред мен, освен да ме притесни. Сигурен бях. Заповтарях си безмълвно: „Очаквай да ти се случат хубави неща“.
Огледах кабинета му. В единия ъгъл имаше поставка със стикове за голф и постелка от изкуствена трева. На един от рафтовете в шкафа стоеше бутилка „Талискър“, осемнадесетгодишното уиски, което бе любимото му питие.
— Ежегодните ти оценки не са лоши — каза той.
От неговата уста прозвуча като неочаквана похвала.
— Благодаря — отговорих.
Загледах вълните, които се разбиваха в снежнобелия пясък, палмите, разлюлени от вятъра, и чайките, гмуркащи се в кристалносинята вода. Горди бе инсталирал най-новия екран за картини на „Ентроникс“ в прозорците си и образът бе идеален. Можеше да избира между двайсетина сцени, всяка от които бе по-добра от гледката на паркинга. Горди харесваше океана. Притежаваше красив катамаран, закотвен на пристанище „Куинси“, и картините му винаги изобразяваха океана и Карибските острови. Картинните екрани бяха новост в технологията и ние я притежавахме. Екраните бяха произвеждани във всякакви размери и можеха да се навият на руло. Никъде другаде не можеше да видиш по-чиста и ясна картина. Клиентите и потенциалните клиенти, които посещаваха Горди в кабинета му, винаги ахваха. При това не само защото разбираха какъв кретен е. Човек определено се чувстваше странно, когато влезете в кабинета му в седем-осем сутринта и видеше яркото карибско слънце.