— Бил си продавач на годината преди три години, Стедман — продължи той. — И член на клуба четири години поред. Хареса ли ти на Кайманите?
Пътешествието до Каймановите острови бе наградата, която получаваше продавачът на годината.
— Страхотно е за гмуркане — отвърнах.
— Впечатлен съм, че успя да продадеш на Ю Пи Ес онези проектори. Те искаха компресирана технология, а ние не се занимаваме с нея.
— Обясних им, че нашият продукт е по-качествен.
— Браво — кимна той.
Това бе любимият поздрав на Горди. Днес се държеше изненадващо добре и това ме изнерви. Очаквах обичайните му груби нападки.
— А какво стана с „Морган Стенли“? — попита той.
— Не желаят да говорят с мен. Очевидно са си уредили работата другаде.
— Да, просто предпочитат конкуренцията. Върни им документацията.
— Не възнамерявам да ги улесня — казах.
Той се ухили доволно.
— Как върви сделката с „Федекс“?
— Искат няколко плазмени телевизора за центъра си, на които да показват времето и какво ли не друго. Направих им презентация в Мемфис.
— И?
— Разиграват ме. Преговарят с „Фуджицу“, „Сони“, „Нек“ и нас. Сравняват ни.
— Несъмнено обмислят цената.
Опитвам се да ги убедя, че сме по-добри заради качеството и надеждността ни. Обяснявам им, че това е дългосрочна инвестиция. Смятам, че имаме около тридесет процента шанс да спечелим.
Това бе долна лъжа.
— Доста висок, а?
— Така смятам. Но засега не възнамерявам да впиша сделката в плана.
— Сделката с „Албъртсън“ се провали — поклати глава той.
„Албъртсън“ е втората по големина верига супермаркети в страната. Притежават хиляди супермаркети, аптеки и бензиностанции. Искаха да сложат дигитални машини за плащане с електронен подпис в магазините си. А това означаваше петнадесетинчови плоски монитори на всяка каса. Сигурно смятаха, че така клиентите ще гледат мониторите, а няма да прелистват списанията и после да ги оставят. Освен това искаха четиридесет и два инчови телевизори на няколко места из магазините. Смятаха, че те ще осигурят чудесна информация на клиентите им, докато пазаруват. Ставаше дума за рекламите им, разбира се. Гениална идея — дори нямаше да им се наложи да плащат за оборудването. То щеше да бъде монтирано от посредник, компания на име „Мрежа подписи“, която купуваше и инсталираше подобно оборудване по магазините. На екраните щяха да показват реклами на „Кодак“ и пелени „Хъгис“. Преговарях едновременно с „Албъртсън“ и „Мрежа подписи“ и се опитвах да ги убедя, че е разумно да платят малко повече за по-добро качество, но не постигнах, никакъв успех.
— Предпочетоха „Нек“ — обясних.
— Защо?
— Истината ли искаш? Джим Летаски. Той е най-добрият продавач на „Нек“ и буквално притежава сделките с „Мрежа подписи“. Не искат да работят с друга компания. Страшно си падат по него.
— Познавам Летаски.
— Готин тип — отбелязах.
Искаше ми се да мразя Летаски, тъй като отнасяше голяма част от бизнеса ни, но преди няколко години се запознах с него на изложбата за електроника и страшно го харесах. Казват, че хората купуват от продавачи, които харесват. След като пийнах с Летаски, бях готов да купя купчина плазмени телевизори от него.
Горди замълча.
— И сделката с хотели „Локуд“ се влачи вече доста време — каза накрая. — Ще успееш ли да я сключиш?
— Не знам.
— Не смяташ да се предадеш, нали?
— Да се предам? Аз?
Той се усмихна.
— Не е типично за теб, нали?
— Не.
— Позволи ми да те попитам нещо, Стедман. Надявам се, няма да имаш нищо против, ако навляза в личната ти сфера. Имаш ли проблеми в брака?
— Аз? — поклатих глава и се изчервих въпреки усилията да потисна нервите си. — Бракът ми е чудесен.