— Знам как да направя всичко, което е нужно.
— Позволи ми да ти задам един въпрос. С каква кола дойде на работа днес?
— Ами… взета е под наем…
— Просто ми отговори на въпроса. Каква е колата?
— „Джио Метро“, но защото…
— „Джио Метро“ — повтори той презрително.
— Горди…
— Искам да изречеш това на глас, Стедман. Кажи: Днес карах „Джио Метро“.
— Добре.
— Кажи го!
Въздъхнах шумно.
— Днес карах „Джио Метро“, защото…
— Добре — прекъсна ме той. — А сега кажи: А Горди шофира „Хамър“.
— Горди…
Кажи го!
— Горди шофира „Хамър“.
— Правилно. Схващаш ли? Покажи ми часовника си, Стедман.
Неволно сведох поглед към лявата си ръка. Часовникът ми бе приличен „Фосил“, който струваше около стотина долара. Протегнах ръка неохотно.
— Погледни моя, Стедман.
Горди дръпна ръкава си и ми показа огромен, крещящ „Ролекс“, украсен с диаманти, и с три циферблата. Помислих си, че изглежда доста парвенюшки.
— Хубав часовник — излъгах.
— Сега ми погледни обувките.
— Мисля, че загрях, Горди.
Забелязах, че гледаше към вратата. Махна дружелюбно на някого. Извърнах се и видях Тревър, който ми се усмихна фалшиво. Отвърнах на усмивката му.
— Не съм сигурен, че загряваш — каза Горди. — Шестдесет процента от продавачите просто изпълняват плана си. След тях идват преуспяващите. После са върховните кучета. Месоядците. Като Тревър Алард и Брет Глийсън. Ти месоядец ли си, Стедман?
— Падам си по недопечените пържоли.
— Имаш ли инстинкт на убиец?
— Трябва ли да питаш?
Той се вторачи в мен.
— Покажи ми. Следващия път, когато се видим, искам да чуя, че си сключил една от големите сделки.
Кимнах.
Той заговори по-тихо:
— Нали разбираш, Стедман, падам си по ГКЦ — големи, космати цели. Имаш ли способността да си поставиш ГКЦ?
— Много големи и много космати.
— Просто играеш или играеш, за да спечелиш?
— За да спечеля.
— Какво е мотото на компанията ни?
— „Изобрети бъдещето“.
Кой, по дяволите, знаеше какво означава тази дивотия? Да не би да се очакваше от продавачите да изобретяват неща? Продуктите ни бяха изобретявани в Токио, а ние само ги продавахме.
Горди се надигна в знак, че срещата ни е приключила, и аз също станах. Той заобиколи бюрото си и сложи ръка на рамото ми.
— Ти си добър човек, Джейсън. Наистина добър.
— Благодаря.
— Но дали си достатъчно добър за екип Г?
Нужни ми бяха няколко секунди, за да осъзная, че екип Г означаваше екип „Горди“.
— Знаеш, че съм достатъчно добър — отговорих.
— Покажи ми инстинкта си на убиец — нареди ми той. — Убивай, момче, убивай.
Мелани ми се усмихна съчувствено, когато излязох от кабинета на Горди.
Включих мобифона си, докато се отправях към моя офис. Звънна камбанката, която показваше, че имам съобщения. Не познах номера. Включих гласовата поща и отначало не познах гласа.
— Здрасти, Джейсън — изрече сериозен глас. — Имам информация за теб за онзи тип от хотели „Локуд“.
Кърт Семко.
Върнах се в офиса и му звъннах.
10.
— Онзи тип се казва Брайън Борк, нали? — попита Кърт.
— Да.
Все още бях като замаян от психическия тормоз на Горди.
— Приятелят ми от корпоративната охрана на „Локуд“ се поразрови малко — обясни ми Кърт. — Та чуй това. Твоят човек Брайън и годеницата му тъкмо се върнаха от Аруба, нали?
— Да…
Спомних си, че ми бе споменал как ще отсъства от службата през следващите десетина дни.
— Каза, че ще води жена си във Виена, Вирджиния.
— Билети първа класа, петзвезден хотел, всички разноски платени. Познай от кого.
— От кого?
— От „Хитачи“.
Замълчах за момент.
— Мамка му — изругах накрая.
Кърт се засмя.
— Това май обяснява защо те разиграва.
— Не е лъжа. И ме размотава вече цяла година. Леле, това определено ме вбесява.
— Алчен тип, а?
— Трябваше да се досетя. Разиграва ме заради билетите за суперкупата и каквото друго успее да изкопчи от мен, а междувременно си урежда нещата с „Хитачи“. Изобщо не е имал намерение да купува от нас. Е, добре. Благодаря ти, човече. Поне вече знам.