— Няма проблеми. Какво ще правиш?
— Правилото ни е да сключим сделката или да забравим за нея. Ще я забравя.
— Не мисля, че е разумно. Не разбирам защо трябва да се примиряваш. А и май има още нещо, което не знаеш.
— Какво?
— Правилникът на хотели „Локуд“ забранява да се приемат подаръци от клиенти или продавачи, чиято стойност надвишава сто долара.
— Наистина ли?
— Затова другарчето ми от охраната знае какво става.
— Значи Борк се е накиснал в неприятности?
— Не още. Отворили са му досие. Пътешествието му до Аруба струва пет-шест хиляди долара. Това е нарушение на правилника на компанията, нали?
— И какво да правя с тази информация? Да го изнудвам?
— Не, човече. Просто ще му помогнеш да се справи с етичната си дилема. Ще го отведеш далеч от изкушението — засмя се отново. — И работата ти е уредена.
— Как?
Звъннах на Брайън Борк, но се включи телефонният му секретар. Оставих му съобщение да ми се обади колкото се може по-скоро.
После си проверих електронната поща. Едно от писмата прикова вниманието ми. Обикновено не обръщам внимание на съобщенията на личен състав — имам си работа, а и чувам за новите места в нашия отдел още преди да ги публикуват. Но тук ставаше дума за свободно място за служител в корпоративната охрана. Прегледах го набързо.
Изпълнение на различни задължения, като осигуряване физическата охрана на сградата, както и реагиране на всички спешни случаи, включително охрана, медицинска помощ, пожар или бомби. Квалифицираните кандидати трябва да имат гимназиална диплома, добри комуникативни способности и опит в охранителната дейност. Стаж в армията е предимство. Трябва да демонстрират умения с оръжия и лидерски качества.
Припомних си думите на Таминек: „Трябва да намерим работа в «Ентроникс» за този човек“.
Интересна идея.
Запазих съобщението в пощенската си кутия.
Изнервих се да чакам телефонното обаждане на Брайън Борк, затова се надигнах да се разтъпча. Тръгнах по коридора, за да видя шефа на техническия ни отдел, инженер Фил Рифкин, тъй като исках да уредя презентацията, която трябваше да направя след няколко дни.
Фил Рифкин бе типичният компютърджия. Инженер по образование, той познаваше отлично всички плазмени телевизори и монитори, които „Ентроникс“ произвеждаше. Подкрепяше отдела по продажбите, отговаряше на тъпи въпроси, образоваше ни относно последните продукти и уреждаше презентациите ни. Понякога придружаваше някой от продавачите на демонстрация, ако продавачът не бе абсолютно сигурен как да борави с техниката или ако клиентът бе особено важен. Освен това беше техническият ни гуру, винаги готов да помогне, когато клиентите задаваха въпроси, на които не можехме да отговорим.
Рифкин работеше в помещение, което наричахме плазмената лаборатория, макар че не бе само за плазмени продукти. Беше дълга и тясна стая без прозорци. Стените й бяха покрити с плазмени монитори. По пода се преплитаха кабели и жици, в които хората вечно се спъваха. Почуках на вратата и Фил ми отвори бързо, сякаш ме бе очаквал.
— Здрасти, Джейсън.
— Здрасти, Фил. В петък сутрин имам презентация за 42МП5 в Ривиър — съобщих му.
— Е, и? — примигна той като бухал.
Рифкин беше дребен, кльощав човечец с гъста кестенява коса, която стърчеше право нагоре. Носеше очила с рогови рамки и си падаше по бели ризи с къси ръкави с два джоба и големи яки. Обичаше да работи нощем и си купуваше храна от автоматите.
Липсваха му умения да води светски разговори, но за щастие не се нуждаеше от тях в работата си. В собствения си свят бе изключително могъщ — неоспорим цар на плазмените телевизори. Ако не те харесваше, можеше да се окаже, че няма да се уредиш с плазмен експонат за презентацията си. Или пък да не е готов навреме. Човек трябваше да е адски мил с Фил и аз винаги спазвах това правило. Не бях малоумен.
— Можеш ли да се увериш, че всички кабели работят?
— Компонентните кабели или коаксиалните? Или и двата вида?
— Само компонентните.
— Добре, не забравяй първо да загрееш кинескопа няколко минути.
— Разбира се. Мислиш ли, че можеш да го приспособиш? Имам предвид, към стандартите на Рифкин?