Той сви рамене, тайничко доволен от комплимента. Завъртя се и го последвах. Застана пред четиридесет и два инчовия екран, монтиран на стената.
— Не знам какво толкова има — каза той. — Интензивността на цветовете трябва да е на 50%. Обичам да подсилвам червеното и синьото и да намалявам зеленото. Контраст — 80%. Яркост — 25%.
— Ясно.
— Не забравяй да им покажеш способността за увеличение. Нашите продукти са най-добрите в това отношение. За кого ще правиш презентация?
— Пистата за кучешки надбягвания в Ривиър.
— Защо си губиш времето с това?
— Не оставям нищо на съдбата.
— Но писта за кучешки надбягвания, Джейсън? Хрътки, които преследват механичен заек?
— Дори комарджиите имат нужда от хубави монитори. Благодаря ти. Можеш ли да приготвиш всичко и да го натовариш в пикапа до осем часа в петък сутрин?
— Джейсън, вярно ли е, че на всички ни ще се наложи да си съберем багажа и да се преместим в града на омразата?
— А?
— Далас. Имам предвид покупката на „Роял Майстер“.
Поклатих глава.
— Никой не ми е споменавал подобно нещо.
— Не биха ти споменали, нали? Никой никога не споделя нищо с хора на нашето ниво. Винаги узнаваме, когато е прекалено късно.
Тъкмо се върнах в кабинета си и телефонът звънна. Видях номера на хотели „Локуд“.
— Здрасти, Брайън — поздравих.
— Ето го моят човек — весело отвърна той. — Взе ли билетите за мача на „Ред Сокс“?
— Не заради тях се обадих — изрекох бързо. — Исках да си поговорим за сделката.
— Знаеш, че правя всичко възможно — отговори той с рязък тон. — Но има фактори извън моя контрол.
— Разбирам — казах замислено и сърцето ми заби ускорено. — Знам, че правиш всичко възможно да ми помогнеш.
— Така си е — потвърди той.
— И си наясно, че цените на „Ентроникс“ са най-добрите, нали?
— Несъмнено.
Устата ми пресъхна. Грабнах почти празната бутилка вода и я пресуших. Водата беше прекалено топла.
— Разбира се, не можем да се конкурираме с определени неща — казах. — Например пътешествието до Аруба, на което заведе Марта.
Брайън не отговори.
— Трудно е да се съревноваваме с безплатните почивки — продължих упорито.
Брайън все още не проговаряше. Зачудих се дали не е прекъснал връзката.
Внезапно чух гласа му:
— Изпрати ми документите по куриер. Ще ги подпиша и ще ти ги върна до петък.
Втрещих се.
— Благодаря, Брайън, това е страхотно. Велик си.
— Не го споменавай — тихо промърмори той.
— Благодаря ти за всичко…
— Наистина — натърти той с враждебност в гласа. — Не го споменавай.
Телефонът звънна отново. Вдигнах бързо, като мислех, че може да е Кейт.
— Обаждаме се от космическия кораб „Ентърпрайз“ — изрече познат глас.
— Греъм! — извиках. — Как си?
— Ей, човече, къде се губиш?
Греъм Рънкел беше близък приятел, страстен пушач на марихуана, който живееше на площад „Сентрал“ в Кеймбридж, в приземен апартамент, вечно вмирисан на трева. Беше ми съученик от Уорчестър. Когато бях млад и безотговорен, от време на време си купувах малко трева от него. През последните години го правех все по-рядко, разбира се, но понякога се отбивах в дома му — Уникалната бърлога, както го наричаше той — и изпушвах по някоя цигара с него. Кейт не одобряваше това, разбира се, и го смяташе за детинско поведение. И беше абсолютно права. Марихуаната може да ти скапе мозъка. Преди няколко години Греъм бе прекратил абонамента си за „Велики времена“, тъй като смяташе, че Администрацията за борба с наркотиците използва списанието, за да хваща в капан неподозиращите пушачи. А веднъж, след няколко цигари, ми бе доверил, че ченгетата слагали миниатюрни джипиеси в обложката на всяко издание и после те следели със сателит.
Греъм беше човек с многостранни интереси и таланти. Вечно се трудеше по разни двигатели, а в момента оправяше вехтия си фолксваген костенурка от 1971 година в задния двор на кооперацията. Работеше в магазин за грамофонни плочи. Освен това бе луд на тема „Стар Трек“. Знаеше наизуст всички реплики от сериала и дори имената на епизодичните герои. Веднъж ми каза, че на времето си падал страхотно по лейтенант Ухура. Посещаваше всички конгреси на „Стар Трек“ и си бе направил лула за хашиш от макет на кораба „Ентърпрайз“.