— Ние тъкмо се отървахме от гранитните плотове във вилата в Марин, след като ходихме на гости на Стивън — каза Крейг.
Този път не попитах дали имаше предвид Стивън Спилбърг или Стивън Сигал.
— Да бе, винаги съм искал кухнята ми да изглежда като комуналната на работник в Източен Берлин — изсумтях презрително.
Крейг ми се усмихна с блестящите си бели корони и ме изгледа снизходително, сякаш бях нещастно хлапе от Армията на спасението.
— Как е корпоративният свят? — попита ме той.
— Добре е — кимнах. — Откачена работа понякога, но върви.
— Хей, шефът ти, Дик Харди, ме покани на конгреса на „Ентроникс“ в Пебъл Бийч миналата година. Готин тип. Играх голф с Тайгър Уудс, страхотна работа.
Схванах намека. Беше приятел на президента на компанията ми, когото никога дори не бях виждал, и се сприятеляваше със знаменитости, защото и самият той беше знаменитост. Не можех да си представя Крейг на игрището за голф.
— Чудесно — казах лаконично.
— Мога да поговоря с Дик за теб — великодушно ми предложи Крейг.
— Не си губи времето. Той дори не знае за съществуването ми.
— Няма проблеми. Просто ще го помоля да се погрижи за теб.
— Благодаря, Крейг, но не искам.
— Работиш здраво, човече. Наистина ти се възхищавам за това. Аз получавам купища пари за нещо, което за мен е само игра, а ти се трудиш неуморно. Нали така, Кейт?
— Така е — потвърди тя.
— Не смятам, че бих могъл да издържа на напрежението ти — продължи Крейг. — С доста неща ти се налага да се примиряваш, нали?
— Нямаш представа — отвърнах многозначително.
Не можех да изтърпя повече, затова им казах, че отивам да сваля работните дрехи. Вместо това потърсих Итън. Открих го в малката спалня за гости на горния етаж, която след време щяхме да превърнем в стая за бебето. Лежеше по корем на мокета и четеше някаква книга.
— Здрасти, чичо Джейсън — поздрави ме той.
Итън фъфлеше леко, нещо, заради което съучениците му със сигурност го подиграваха, и носеше очила на всичкото отгоре.
— Здрасти, приятел — казах, като се настаних до него и му подадох книгата. — Май нямаш нужда от друга книга, а?
— Благодаря — надигна се той и съдра опаковката. — О, тази е жестока.
— Вече я имаш, така ли?
Той кимна сериозно.
— Според мен е най-хубавата книга от серията.
— Колебаех се между нея и една за затвора „Тауър“ в Лондон.
— Направил си чудесен избор. Бездруго се нуждаех от екземпляр за вилата в Марин.
— Добре. Но още не съм наясно защо ацтеките толкова са си падали по човешките жертвоприношения.
— Доста е сложно.
— Обзалагам се, че можеш да ми обясниш.
— Ами… правили са го, за да поддържат равновесието във вселената. Вярвали са, че в човешката кръв има някакъв дух. Най-вече в сърцето. И трябвало непрестанно да правиш дарения на боговете, защото в противен случай вселената щяла да спре да съществува.
— Разбирам. Има логика.
— И когато нещата особено се влошавали, правели все повече жертвоприношения.
— Аха, така става и в моята работа.
Итън наклони глава любопитно.
— Наистина ли?
— Нещо такова.
— Ацтеките одирали хората, готвели ги и ги ядели.
— Е, ние не правим същото.
— Искаш ли да видиш илюстрация на стола с шиповете?
— Разбира се — отговорих. — Но май трябва да слезем долу да вечеряме.
Итън поклати бавно глава.
— Не е задължително. Можем да ги помолим да ни донесат вечерята тук. Аз обикновено правя така.
— Хайде, ела — подканих го. — И двамата ще слезем долу. Ще си правим компания.
— Предпочитам да остана тук — възрази той.
Възрастните бяха минали на червено вино, бордо, донесено от Крейг. Бях сигурен, че е безумно скъпо, макар да имаше вкус на мръсни гуменки. Усетих уханието на пържолите. Сузи говореше за телевизионна звезда, която била в клиника за наркомани от няколко седмици, но Крейг я прекъсна, за да ме попита:
— Не можа да издържиш повече мъчения, а?
— Итън е страхотен — отвърнах. — Разказа ми, че когато ацтеките си имали сериозни проблеми, правели все повече човешки жертвоприношения.
— Е, той е в състояние да те проглуши от приказки — отсъди Крейг. — Надявам се, не те е обезкуражил да имаш собствени деца. Не всички стават като Итън.