— Здрасти, приятел — казах по-високо.
— Извинявай, чичо Джейсън — отвърна той. — Не съм от хората, които обичат ранната сутрин.
— Е, и аз не съм.
Приближих се до него и тъкмо се канех да разроша косата му, когато си припомних колко мразеше хората да го пипат по главата. И аз самият не обичах подобни неща като дете. А дори и сега. Потупах го по гърба и си разчистих място на масата, като бутнах настрани сините порцеланови чинии от баба Спенсър, които блестяха от мазнината на прегорените пържоли.
— Имаш ли нещо против да си взема от попарата ти? — попитах учтиво.
Итън сви рамене.
— Не ми пука. Бездруго си е твоя.
Кейт сигурно я бе купила за Итън вчера, когато отиде на пазар. Съпругът й получаваше разни смотани клечки и треви за закуска. Реших, че по-късно трябва да възнегодувам срещу това. Взех си купичка от шкафа и си сипах щедро от попарата. Налях си и чаша пълномаслено мляко. Надявах се, че все още ще е останало нещичко от него, когато гостите ни си заминат.
Излязох навън, за да прибера вестниците. Получавахме „Бостън Глоуб“ за Кейт и „Бостън Хералд“ за мен — това бе единственият вестник, който баща ми четеше. Когато се върнах в кухнята, Итън каза:
— Мама реши, че снощи си излязъл, за да избегнеш компанията на татко.
Засмях се престорено.
— Наложи ми се да изляза по работа — излъгах бързо.
Той кимна замислено, сякаш не вярваше на думите ми, и поднесе гигантския черпак към устата си.
— Татко може да е адски досаден — отсъди. — Ако можех да шофирам, и аз нямаше да си стоя много у дома.
Рики Фестино ме сграбчи тъкмо преди да си вляза в кабинета.
— Тук са — съобщи ми той.
— Кой?
— Екипът за разчистване. Господин Уолф от „Криминале“.
— Рики, ужасно рано е и нямам представа за какво говориш.
Запалих лампата в кабинета.
Фестино сложи ръка на рамото ми.
— Екипът по сливането, задник. Тук са още отпреди аз да се появя. Шест души. Четирима от „Макинзи“, двама от Токио. Носят калкулатори и бележници, радиостанции и дигитални фотоапарати. Пристигнали са от главния офис на „Роял Майстер“ в Тексас, като са оставили купчина трупове в Далас. Чух за това от един приятел, който ми звънна снощи, за да ме предупреди.
— Чакай малко — опитах се да го възпра. — Може би са тук просто за да решат как най-добре да се справят със сливането на двете организации.
— Леле, ти наистина живееш в измислен свят — изсумтя той презрително.
Забелязах, че се потеше усилено. Синята му риза бе подгизнала под мишниците.
— Търсят излишните, приятел — продължи той. — А това съм аз. Дори жена ми смята, че съм безполезен.
— Рики…
— Те ще решат кой да остане и кой да бъде изритан. Нещо като „Сървайвър“ на корпоративно ниво, но изгубилите не отиват в шоуто на Джей Лено.
Фестино извади малкото шишенце с антибактериален лосион и започна да разтрива нервно ръце.
— Колко време ще останат тук? — попитах.
— Не знам. Може би седмица. Приятелят ми от Далас каза, че прекарали доста време в разглеждане на досиетата на всички продавачи. Върховните двадесет процента получили покана да запазят службите си. Останалите били разкарани.
Затворих вратата на кабинета.
— Ще направя всичко възможно да те защитя — обещах му.
— Ако и ти самият си тук.
— Защо да не съм?
— Защото Горди те мрази.
— Горди мрази всички.
— Освен любимеца си Тревър. Ако си запазя работата, а този тип ми стане шеф, кълна се, че ще откача. Ще дойда някоя сутрин с узи в ръка и ще проведа собствено разчистване.
— Мисля, че си погълнал прекалено много кофеин.
Денят беше дълъг и изморителен. Слухове за приближаващо бедствие се носеха из коридорите.
В края на деня, докато слизахме надолу с асансьора, гледахме безмълвно плоския монитор, монтиран на стената. Показваше спортните новини — „Ред Сокс“ водеха с половин игра „Янките“. После видяхме сериозните новини — поредното камикадзе в Ирак и репортажите от стоковата борса. Днес рожден ден имаха Шер и Балзак. Много от колегите ми намираха телевизора в асансьора за адски досаден, но аз нямах нищо против него. Поне ме разсейва от мисълта, че се намирам в стоманен ковчег, увиснал на кабели, които могат да се скъсат всеки момент.