— Но все пак бих споделил мнението си с Крейг.
Кейт се усмихна и отново поклати глава.
— Хей — казах, — уредих Кърт на работа в „Ентроникс“.
— Кърт?
— Кърт Семко. Онзи тип от специалните части.
— Аха, сетих се. Шофьорът на пикапа. Каква работа му уреди?
— Служител в охраната.
— Пазач?
— Не. Пазачите са на граждански договори. Той ще се занимава с вътрешните проблеми — предотвратяване на загуби, наблюдение и тъй нататък.
— Май не знаеш какво точно правят, а?
— Нямам представа. Но шефът на охраната го назначи с радост.
— Е, това е чудесно за всички.
— Да, чудесно е.
14.
На следващата сутрин разопаковах кутията с дискове „Бизнесът е война“ и пъхнах първия в уредбата на колата. Говорителят звучеше като Джордж Скот в ролята на генерал Патън. Лаеше заповеди да се направи „план на битката“ и създаде „командната верига“, и наставляваше: „Добре обучените и сплотени екипи с качествен лидер понасят по-леки загуби“.
Толкова се ентусиазирах от виковете на генерала, макар вероятно да бе някой дебел дребосък с очила, неуспял да се уреди в радиото, че бях готов да нахлуя в кабинета на Горди и да настоявам за повишението. Бях готов да ритам задници.
Но докато стигна до службата, здравият ми разум се завърна. Пък и ми се налагаше да отида до Ривиър, за да демонстрирам тридесет и шест инчов плазмен телевизор за пистата за кучешки надбягвания. Не мислех, че комарджиите ще се развълнуват от новата придобивка, нито че ще направят разлика между обикновен стар телевизор и новия плазмен модел. Върнах се от Ривиър късно следобед, което не бе лошо, тъй като Горди обикновено бе в по-добро настроение след обилно похапване.
Завлякох Фестино в кабинета ми и го накарах да прочете няколко договора, които бях приготвил набързо. Никой не можеше да се сравни с Фестино по отношение на договорите. Проблемът бе, че той самият не подписваше достатъчно. Напомняше ми на Итън като двегодишен, когато бе изучил идеално диска за ходене до тоалетната, който родителите му настояваха да гледа непрестанно. Итън знаеше всяка песничка и дума. Бе станал експерт по ходене до тоалетната, но в продължение на години си вършеше работата в памперса. Фестино бе като него — гений в договорите, но не можеше да сключи нито един.
— Хюстън, имаме проблем — каза той. — В документацията пише, че доставката е до склада, а те искат да я получат въз Флорида, нали? Оборудването не може да пристигне там преди края на работния ден.
— Мамка му! Прав си.
— А и не смятам, че искаме да поемем отговорността за оборудването по време на пътуването.
— По никакъв начин. Но ако ги помоля да променят документацията, сигурно ще побеснеят.
— Няма проблеми. Обади им си и им кажи само да зачеркнат Флорида и да допълнят „доставка до най-близкия склад“. Така ще получат пратката шест седмици по-рано, което ще ги зарадва.
— Да, прав си. Чудесна работа, човече. Благодаря ти.
Отивах да докладвам на Горди, когато забелязах Тревър да излиза от кабинета на Джоан Тюрек. Видът му бе необичайно мрачен.
— Как върви работата, Тревър? — попитах дружелюбно.
— Страхотно — отговори той безизразно. — Просто страхотно.
Преди да успея да му изкажа съболезнованията си, задето бе вързал тенекия на една от най-големите вериги кина в САЩ, Тревър изчезна и ме лиши от приятната възможност, а Джоан ми махна да вляза в кабинета й.
Незабавно застанах нащрек. Тревър имаше вид на човек, сритан в топките. Подозирах, че Джоан му бе съобщила лоша новина, а сега идваше и моят ред.
— Седни, Джейсън — покани ме тя любезно. — Поздравления за сделката с „Локуд“. Не вярвах, че ще успееш да я сключиш, но очевидно съм те подценявала.
Кимнах и се усмихнах скромно.
— Понякога трябва да кажеш подходящите думи и всичко си идва на мястото — отвърнах. — Надявам се това да докаже на Горди месоядните ми способности.
— Дик Харди вече пусна изявление в пресата за сделката с „Локуд“ — съобщи ми тя. — Предполагам, че си го видял.
— Не още.
Джоан стана от стола си и отиде да затвори вратата. Извърна се към мен и въздъхна дълбоко. Кръговете под очите й бяха по-тъмни от обикновено. Седна отново на стола си.