После му обясних как мръсникът Горди иска да привлека при нас Джим Летаски от „Нек“.
— Все едно ме е накарал да му донеса метлата на баба Яга — казах.
— Какво имаш предвид?
— Задачата е невъзможна. Горди нарочно ме накисва, за да се проваля. Иска да даде мястото на Тревър.
— Защо си толкова убеден, че ще се провалиш?
— Защото научих от секретарката на Горди, че той самият от години се опитва да привлече Летаски. Но човекът живее в Чикаго с жена си и децата и няма причина да се мести в Бостън и да започва отново в „Ентроникс“.
— Достатъчно старши ли си, за да преговаряш с този тип?
— Предполагам, че да. Районен мениджър съм. Запознах се с Летаски и двамата се харесахме.
— Добре ли го познаваш?
— Не, там е работата. Почти не го познавам. Направих обичайните проучвания и звъннах няколко телефона, но не открих нищо, което да ми помогне. Случайно да имаш приятел в охраната на „Нек“?
— Съжалявам — усмихна се той. — Защо? Искаш информация за него ли?
— Възможно ли е изобщо да се направи подобно нещо?
— Просто трябва да знаеш къде да търсиш.
— Мислиш ли, че можеш да откриеш какви пари изкарва в „Нек“?
— Обзалагам се, че мога да направя много повече.
— Това ще бъде страхотно!
— Дай ми няколко дни. Ще видя до какво ще се добера. На времето наричахме това „Дейно разузнаване“.
— Благодаря ти, човече.
Той сви рамене.
— Няма нужда от благодарности. Заложи си главата заради мен.
— Аз?
— Имам предвид, че ме препоръча пред Сканлън. Гарантира за мен.
— А, това е нищо.
— Не е нищо, Джейсън — възрази той. — Не е нищо.
— Е, направих го с удоволствие. Какви военни трофеи имаш?
Кърт стана и отвори вратата към малка стая. Вътре миришеше на барут и нещо непознато — остро и резливо. На дълга пейка, в спретнати редици бяха сложени странни оръжия. Кърт взе стара пушка с дървен приклад.
— Виж това. Маузерка-98 от Втората световна война. Стандартното оръжие на Вермахта. Купих я от иракски фермер, който твърдете, че бил свалил един от хеликоптерите ни с нея — засмя се той. — На хеликоптера нямаше и драскотина.
— Работи ли?
— Нямам представа. Не бих посмял да опитам — отговори, после измъкна някакъв пистолет и го протегна към мен. — Прилича на берета от 1934 година, нали?
— Абсолютно — отвърнах със сериозно лице. — Несъмнено.
— Но виж маркировката. Изработен е в Пакистан. В работилницата на Дара Адам Кел.
— Кой?
— Това е градче между Пешавар и Кохат. Прочуто с производството на имитации на всички пистолети по света. Там се въоръжават талибаните от Стан.
— Стан?
— Така наричахме Афганистан. Можеш да разбереш, че е специалитет от Дара по лошата странична маркировка.
— Фалшив ли е?
— Изненадващо е какво можеш да направиш, ако разполагаш с неограничено време, кутия с инструменти и деветима синове — обясни ми Кърт и ми показа черен правоъгълник с дупка от куршум в средата. — Това е плочка за предпазване от малокалибрени оръжия.
— Или е използвана, или е дефектна — отбелязах.
— Спаси ми живота. Стоях на купола на танк в Ирак и внезапно бях отхвърлен напред. Някакъв мръсен снайперист ме уцели. За щастие, бях сложил плочката в бронираната си жилетка. Виж как я проби куршумът. Проби дори дрехите ми и ме насини жестоко, но пропусна гръбнака.
— И ти позволиха да вземеш всичко това със себе си?
— Много от момчетата го правеха.
— Законно?
Той се изсмя весело.
— Някои от тези оръжия работят ли? — попитах.
— Повечето са имитации и не са надеждни. Не е разумно да ги използваш, защото могат да избухнат в лицето ти.
Забелязах табла с туби, които приличаха на маслените бои на художник. Взех една от тях и я разгледах. На етикета пишеше „Течност за корозиране на метал — амалгама от живак и индий“. Имаше и надпис „Армия на САЩ“. Тъкмо се канех да го разпитам за тубата, когато той попита:
— Знаеш ли как да използваш пистолет?
— Насочваш го и стреляш, нали?
— Не съвсем. Снайперистите се обучават с години.