— Тъпаците, които живеят във фургони и се женят за братовчедките си, изглеждат напълно способни да ги използват без никакво обучение.
— Знаеш ли нещо за отката?
— Разбира се. Пистолетът отскача силно назад. Гледал съм „Лоши момчета“ поне двайсет, пъти. Всичко, което знам за оръжията, съм научил от филмите.
— Искаш ли да те науча да стреляш с пистолет? Познавам един тип, който е собственик на стрелбище. И не е далеч оттук.
— Не си падам по пищовите.
— А би трябвало. Всеки мъж трябва да може да използва пистолет. Особено в днешно време. Трябва да си в състояние да защитиш жена си.
— Когато ни нападнат терористи, веднага ще ти звънна.
— Сериозно говоря.
— Не, благодаря. Не си падам. Всъщност, леко ме е шубе от пищови. Не се обиждай.
— Не се обиждам.
— Защо имам чувството, че специалните части ти липсват?
— Ами… армията напълно промени живота ми.
— Какво имаш предвид?
— Водех скапан живот у дома.
— Къде си израснал?
— В Гранд Рапидс, Мичиган.
— Хубав град. Сключих няколко сделки със „Стийлкейз“.
— Да, ама аз не бях в хубавата част на града, а в мизерната.
— Нещо като моята махала в Уорчестър.
Той кимна.
— Вечно се забърквах в неприятности. И смятах, че от мен никога няма да излезе нищо. Дори когато „Тайгърс“ ме поканиха в отбора, не вярвах, че ще стигна до мачовете на лигата. Не бях достатъчно добър. А после се записах в армията и внезапно открих, че ме бива в нещо. Много хора опитват да влязат в специалните части, но не успяват. Когато изкарах курса, знаех, че съм страхотен. Две трети от момчетата не завършиха.
— Какъв курс?
— Квалификационен. Постоянен тормоз — двадесет и четири часа в денонощието. Позволяват ти да поспиш един час, будят те в два през нощта и те хвърлят в ямата за ръкопашен бой. Всеки път, когато някое от момчетата си заминаваше, пускаха „Още един ритва камбаната“ по високоговорителите.
— Май разбирам откъде Горди се е сдобил с лидерската си тактика.
— Нямаш представа, човече. През последната част от курса те захвърлят насред гора от седем хиляди квадратни километра в Северна Каролина, за да изпробваш уменията си за ориентиране. Нямаш право да излизаш на пътя. Трябва да се изхранваш с диви ягоди, къпини и други такива. Само в началото ти подмятат някое животинче — заек или пиле, и това е целият ти запас от протеини. В края на седмицата трябва да връчиш на командира задните крака на заека. Момчетата, които стигат до края, просто отказват да се предадат. Аз бях един от тях.
— Звучи сериозно.
— После пък, ако си късметлия, те пращат в някое шибано място като Афганистан или Ирак. Или пък, ако си истински щастливец като мен, и на двете.
— Адски забавно.
— Да. В Ирак вечно има пясъчни бури, в пустинята е зверски студ през нощта и ръцете ти така замръзват, че дори не можеш да си направиш кафе. Получаваш само едно ядене на ден. Няма достатъчно вода за къпане и бръснене. Или пък си в гнусен лагер в Басра, пясъчни бълхи те скъсват от хапане, а комарите носят малария. Зачервяваш се и се покриваш с малки ранички, независимо с какво количество инсектициди се пръскаш.
Кимнах и замълчах за момент.
— Леле — казах накрая. — Работата в „Ентроникс“ определено ще ти се стори скучна.
Кърт сви рамене.
— Хей, хубаво е, че най-после имам свястна работа. Ще изкарвам добри пари. Ще мога да си купя кола. Може дори да си подаря нов харли. После ще пестя, за да си купя къща. И може някой ден да се запозная с готино маце и отново да се оженя.
— Първият път не се получи, а?
— Не издържахме дори година. Не съм сигурен, че съм подходящ за брак. Повечето момчета от специалните части са разведени. Ако искаш семейство, специалните части не са за теб. А ти какво искаш?
— Аз ли?
— Имам предвид в живота. В работата.
— Сезонни билети за „Ред Сокс“. Мир по света.
— Искаш ли деца?
— Разбира се.
— Кога?
Свих рамене и се усмихнах.
— Ще видим.
— Аха — кимна той. — Май има проблем.
— Не е проблем.
— Не вярвам. Ти и жена ти се опитвате да се справите с него. Чета го по лицето ти.
— Да нямаш и кристално кълбо?
— Бъди сериозен. Ако не искаш да говориш по въпроса, недей. Но наистина разчитам лицето ти. Знаеш ли какво е „език на тялото“?