— Имаш предвид като при покера, нали? Малки сигнали, които ти показват, че някой блъфира?
— Точно така. Повечето хора не се чувстват удобно, когато лъжат. И когато блъфират, започват да се усмихват. Или пък лицето им се вкаменява. Или започват да се чешат по носа. В специалните части изкарахме курс как да преценяваме заплахата по изражението на лицето. Преподаваше ни прочут психолог. Трябваше да се научим да долавяме измамата. Важно е да знаеш кога някой ще извади пищова си и кога просто търси дъвка в джоба си.
— Винаги мога да кажа кога Горди лъже.
— Така ли?
— Да. Движи си устните.
— Аха — усмихна се Кърт. — Значи искаш деца. Сигурно и по-голяма къща, по-лъскава кола. Повече играчки.
— Не забравяй за световния мир и билетите.
— Искаш ли да ръководиш „Ентроникс“?
— Последния път, когато се погледнах в огледалото, не бях японец.
— Но искаш да ръководиш компания, нали?
— Минавала ми е подобна мисъл през главата. Обикновено, когато попрекаля с пиенето.
Кърт кимна.
— Ти си амбициозен тип.
— Жена ми смята, че имам по-малко амбиция и от костенурка.
— Подценява те.
— Може и така да е.
— Е, аз не те подценявам, човече. Казах го преди и пак ще го повторя. Никога не забравям услуга. Ще видиш.
17.
В събота сутрин се обадих в дома на Летаски.
Изненада се, когато чу гласа ми. Поговорихме малко. Поздравих го, че ни отмъкна сделката с „Албъртсън“ изпод носа, после пристъпих към деловата част.
— Горди ли те накара да ми звъннеш? — засмя се той.
— Държим те под око от известно време — отговорих.
— Жена ми обича Чикаго.
— Бостън ще й хареса повече.
— Поласкан съм. Наистина. Но вече два пъти отхвърлих предложенията на Горди. Всъщност, три пъти. Не се обиждай, но тук ми харесва. Обичам си работата.
— Идваш ли понякога по работа в Бостън?
— Непрекъснато. Веднъж седмично.
Разбрахме се да се видим след няколко дни, когато пристигне в Бостън. Не искаше да се срещаме в централата на „Ентроникс“, където щеше да види познати и някой можеше да го издаде в „Нек“. Споразумяхме се да закусим заедно в хотела му.
Рано в понеделник сутрин Кърт ме заведе във фитнес клуба си в Съмървил. Не видях красиви жени в трика, нито бар с плодови сокове и минерална вода.
Беше прост мъжки фитнес, който миришеше на пот, кожа и адреналин. Подът бе застлан с очукано дюшеме. От тавана висяха боксови круши. По рафтове бяха подредени медицински топки, а в центъра на помещението имаше боксов ринг. Няколко души скачаха на въже. Всички познаваха Кърт и очевидно го харесваха. В тоалетната имаше старомодно казанче с верига. Съблекалнята беше кошмарна.
Но ми хареса. Беше много по-истински от лъскавите клубове, на които понякога ставах член, но не посещавах. Имаше няколко пътеки за тичане и лежанки за вдигане на тежести.
В пет и половина сутринта двамата седнахме на велоергометрите. Кърт настоя, че десет-петнадесет минути усилено въртене на педалите ще загрее кръвта ни. Той беше издокаран в черна тениска без ръкави. Имаше страхотни бицепси.
Поговорихме си малко, докато карахме. Съобщи ми, че щял да започне да осъвременява системата за наблюдение в службата и да я замени с дигитална.
— Всички записи ще бъдат дигитални — каза той. — И свързани с интернет. После трябва да се заема със системата за достъп.
— Всички имаме карти — отбелязах.
— Също и чистачите. И могат да влязат във всеки офис. А според теб, колко ще ти струва да подкупиш някой от тези мизерни емигранти, за да ти дадат картата си? Стотина долара? Трябва да имаме ключалки, които разчитат пръстови отпечатъци.
— Наистина ли смяташ, че Сканлън ще одобри идеята ти?
— Не съм убеден. Харесва му, но ще струва доста пари.
— Сканлън говорил ли е с Горди по въпроса?
— Горди? Не, Сканлън трябва да получи одобрение от Дик Харди. Затова иска да изчака няколко месеца. Нали разбираш, никой не е склонен да харчи пари за охрана, освен ако няма проблем. Парите потичат само когато се яви проблем.
— Още си нов в работата — казах. — Вероятно не е много разумно да притискаш Сканлън в ъгъла.