Нов женски писък, после някой изкрещя. Отидохме да видим какво става.
Пред Плазмената лаборатория се бе струпала малка тълпа. Жената, която бе изпищяла, млада администраторка, продължаваше да вие с цяло гърло и да стиска бравата, сякаш за да не се срине на пода.
— Какво има? — попитах. — Какво става?
— Мерил почука на вратата няколко пъти, но Фил не отвори, затова тя влезе вътре. Искаше да види дали Фил е там — отговори Кевин Таминек. — Имам предвид, Фил винаги е в лабораторията. И, господи…
Горди се втурна към нас задъхан.
— Какво става тук? — извика ядосано.
— Някой трябва да повика охраната — каза един от колегите. — Или полицията. Или и двете.
— О, Господи! — изстена Горди с разтреперан глас.
Пристъпих по-близо, за да видя в какво се бяха вторачили, и занемях.
Фил Рифкин висеше обесен от тавана.
Очите му бяха ококорени и не носеше очила. Устата му бе леко отворена и върхът на езика му се подаваше. Лицето му бе посиняло. Черен кабел бе стегнат около врата му. На няколко стъпки от него бе ритнат стол. Видях, че бе свалил един от панелите на тавана и бе завързал кабела около тръба.
— Мили боже! — ахна Тревър и отстъпи назад.
— Господи! Обесил се е! — извиках.
— Повикайте охраната! — нареди Горди, като бързо затвори вратата. — И изчезвайте оттук. Връщайте се на работа.
18.
Мускулите ми пламтяха, но Кърт не ми разрешаваше да спра. Беше ме накарал да тичам по стъпалата на стадиона на „Харвард“. Нарече упражнението „Стълба към небето“.
— Време е за почивка — изстенах.
— Не. Продължавай. Отпусни се, размахай ръце.
— Умирам. Мускулите ми горят.
— Това е нормално.
— Не е ли опасно?
— Продължавай.
— Ти дори не си задъхан.
— Нужно е доста повече, за да се задъхам.
— Добре — предадох се. — Печелиш. Предавам се. Признавам.
— Още два пъти.
След като свършихме, направихме бърза разходка до реката, за да се охладим. Според мен, едно хубаво кафе със сладолед щеше да свърши по-добра работа.
— И ти ли се изкефи колкото мен? — засмях се изтощено.
— Болката е слабост, която напуска тялото — ухили се Кърт и ме тупна по рамото. — Чух, че вчера сте имали зловещ инцидент. Някой се залюлял от тавана, а?
— Ужасна работа — поклатих глава.
— Сканлън ми каза, че човекът използвал кабел.
— Да.
— Тъжна история.
— Сканлън каза ли ти дали Рифкин е оставил бележка?
Кърт сви рамене.
— Нямам представа.
Повървяхме още няколко минути и се почувствах по-добре.
— Тревър мисли, че се опитвам да го прецакам. Нали знаеш, онази голяма демонстрация, която трябваше да направи пред „Фиделити“? Шестдесетинчовите плазмени телевизори? Но телевизорът не проработил. И той, разбира се, изгубил сделката.
— Лошо за него, чудесно за теб.
— Може би. Но Тревър смята, че аз съм повредил телевизора.
— А ти направи ли го?
— Стига бе! Това не е в моя стил. А и дори да искам да го направя, не знам как.
— Не е ли възможно телевизорът да се е развалил при превозването?
— Възможно е. Плазмените монитори са крехки. Преди няколко месеца от „Съркуит Сити“ се оплакаха, че шест от телевизорите ни при пристигането не са работели. Оказа се, че някакъв малоумен чистач в склада ни в Рочестър чистил тоалетните с белина и не знаел, че от нея се отделя хлорин. Той пък скапва микрочиповете или някакви други чаркове — направо изгорил телевизорите. Така че причината може да е била каква ли не.
— Просто не му обръщай внимание. Никой няма да се отнесе към обвиненията му сериозно. Звучат, сякаш си търси оправдания.
Кимнах.
— Ще ми се наложи да пропусна тренировката ни в четвъртък сутрин — казах. — Ще закусвам с Летаски.
— Ще му направиш предложение, на което не може да откаже, а?
— Ще направя всичко възможно. Благодарение на теб.
— Радвам се да ти помогна. Ако имаш нужда от още нещо, просто ми кажи.
Замълчах за момент.
— Прочетох папката, която ми даде — казах накрая. — Информацията ще ми помогне много.