Кърт сви рамене скромно.
— И наистина ценя високо усилията ти да ми я доставиш — продължих. — Не знам как си се сдобил с всичко, но трябва да внимаваш с тези неща. Някои от тях не са законни. И ако хванат някой от двама ни, ще затънем в страхотни неприятности.
Кърт не отговори. Времето се бе затоплило и тениската му бе подгизнала от пот. Моята пък бе все едно извадена от легена.
Помълчахме още една-две минути. Ято гъски плуваше близо до брега на реката. По моста тичаха мъж и жена.
— Ти ме помоли да открия информация за Летаски — каза накрая Кърт.
— Знам. Прав си. Не трябваше да го правя. Просто се чувствам неудобно.
Ново мълчание. По улицата профуча ранобуден шофьор.
— Значи не се интересуваш от новата информация за Джим Летаски? — попита Кърт.
Вторачих се в тротоара. Въздъхнах тежко. Искаше ми се да му откажа, но нямах сили.
Той продължи, без да дочака отговора ми.
— През последните години семейството на Летаски прекарвало почивките си на къмпинг. Уайоминг, Индиана, Мичиган. Но мястото, което Джим и жена му наистина обичат, е Марта Вайнярд. Там изкарали медения си месец. Обичат да се връщат там, но е прекалено далеч от Чикаго.
— Интересно — кимнах.
Марта Вайнярд бе много по-близо до Бостън, отколкото до Чикаго.
— Как… — започнах, но видях изражението на Кърт и замълчах. — Ясно.
Той погледна часовника си.
— Време е да отиваме на работа.
— Ще играеш ли бейзбол довечера?
— Разбира се — отговори той.
19.
Непобедимият продавач на „Нек“ Джим Летаски бе пухкав, кръглолик тип на около тридесет и пет години, с руса коса, подстригана като на францискански монах. Вечно се усмихваше и бе невероятно чаровен. Говореше прямо и делово, а това ми харесваше. Знаеше, че искаме да го назначим, а също и защо, и не криеше факта, че предложението ни не го интересува. Но все пак не бе затръшнал вратата под носа ми, а седеше и закусваше с мен.
Побъбрихме си за бизнеса и отново го поздравих за сделката с „Албъртсън“. Той се усмихна скромно. Поразпитах го за връзките му с „Мрежа подписи“, но Джим отговори уклончиво. После поговорихме за родния му град, Амарило, Тексас.
Когато изпи третото си кафе, Джим каза:
— Джейсън, винаги се радвам да те видя, но позволи ми да говоря открито. „Ентроникс“ не може да си позволи сумите, които печеля.
— Върховните таланти струват пари — отвърнах.
— Не знаеш какво изкарвам.
Опитах се да сдържа усмивката си.
— Заплатата ти е само малка част от това, което сме готови да ти предложим.
Той се засмя.
— Не прекалено малка част, надявам се.
Съобщих му предложението ни. Беше точно двадесет и пет процента повече от парите, които изкарваше в „Нек“. При това от него не се изискваше да си съдира задника от работа. Знаех от оплакванията до шефа му — досието на Кърт съдържаше дори някои от личните имейли на Летаски, — че се опитваше да ограничи командировките си, за да прекарва повече време с децата си.
— Нали разбираш, ние искаме нашите продавачи да имат личен живот — казах.
Това бе такава долна лъжа, че едва не се задавих.
— А идването при нас ще ти позволи да работиш по-малко часове. Не ме разбирай погрешно, все още ще ти се налага да пътуваш и да работиш, но ще можеш да видиш как растат децата ти. Ще имаш възможност да посещаваш тренировките по хокей на Кени и балетните постановки на близначките.
— Откъде знаеш… — започна той.
— Подготвих си домашното — прекъснах го. — Казвам ти, наредено ми е да не те пускам да станеш от масата, докато не се съгласиш.
Той примигна и замълча за момент.
— Тези години от живота на децата ти са безценни — продължих. — И отлитат адски бързо. Разбира се, ти печелиш парите в семейството, но наистина ли искаш да се прибираш прекалено късно у дома всяка вечер, когато те вече са заспали? Помисли си какво пропускаш в момента.
— Мислил съм по въпроса — призна той неохотно.
— Ето как стоят нещата при нас. Ще изкарваш повече пари и ще имаш повече време за жена си и децата. Няма ли да е хубаво да изкараш три седмици в планината вместо една?
Знаех, че съм уцелил в десетката. Джим бе писал по въпроса на шефа си.
— Да — кимна той и усмивката му се изпари. — Чудесно би било.