— Преди две години. Подарък от жена ми.
— Аха. Играеш ли?
— Не много. Най-вече в отбора на компанията. Но сме скапаняци. Този сезон претърпяваме загуба след загуба. Също като балтиморските „Ориолс“ през 1988-а. Ти играеш ли?
Харли отново сви рамене.
— Играех.
Ново мълчание.
— В училищния отбор ли беше? — попитах.
— Детройтските „Тайгърс“ ме поканиха, но не подписах договор.
— Сериозно ли говориш?
— Скоростта ми беше деветдесет и четири или и пет мили в час.
— Мили боже! — извиках изненадано и се вторачих в него.
— Но тогава дори не мислех за игра. Записах се в армията. Казвам се Кърт, между другото — протегна ми ръка той и стисна моята здраво. — Кърт Семко.
— Джейсън Стедман.
Замълчахме и внезапно ми дойде страхотна идея.
— Имаме нужда от питчър — казах.
— Кой има нужда?
— Отборът на компанията ни. Утре вечер имаме мач. Искаш ли да играеш с нас?
— Не трябва ли да работя за компанията? — попита Кърт след малко.
— Момчетата, с които ще играем, нямат представа кой работи за компанията и кой не.
Кърт отново замълча.
— Е, какво мислиш? — попитах след минута.
Той сви рамене.
— Не знам.
Гледаше си пътя, но на лицето му се изписа лека усмивка.
В онзи момент идеята ми се струваше чудесна.
2.
Обичам жена си.
Понякога не мога да повярвам, че подобна изискана и интелигентна жена, при това невероятно красива, се бе омъжила за човек като мен. Тя обича да се шегува, че ухажването ми е било най-добрата ми стратегия като продавач. Съгласен съм с нея. Все пак сключих сделката.
Когато влязох вкъщи, Кейт седеше на канапето и гледаше телевизия. В скута й имаше купа с пуканки, а на масичката за кафе пред нея — чаша вино. Носеше избелели спортни шорти, които подчертаваха красивите й дълги крака. Веднага щом ме видя, скочи и се втурна да ме прегърне. Потръпнах от болка, но тя не забеляза.
— О, господи — извика. — Толкова се разтревожих.
— Добре съм. Казах ти. Наранена бе само гордостта ми. А пък шофьорът от пътна помощ реши, че съм идиот.
— Наистина ли си добре? Беше ли си сложил предпазния колан?
Кейт се отдръпна назад, за да ме огледа. Очите й бяха тъмнозелени, а косата — гъста и черна. Брадичката й бе упорита, а високите скули — невероятно красиви. Напомняше ми на младата Катрин Хепбърн. А колкото и да е странно, тя самата се смяташе за обикновена. Тази вечер очите й бяха зачервени и подути. Очевидно бе плакала много.
— Колата просто изскочи от пътя — обясних. — Аз съм добре, но акурата пострада.
— А, колата — махна небрежно с ръка тя, сякаш автомобилът ми бе използвана тоалетна хартия.
Вероятно Кейт бе наследила аристократичните жестове от родителите си. Тя произхождаше от богато семейство. Богато до даден момент. Но парите не бяха стигнали до нейното поколение. Състоянието на семейство Спенсър пострадало през 1929-а, когато дядо й направил няколко неразумни инвестиции по време на Голямата депресия. После било довършено от баща й, отчаян алкохолик, който знаел само как да харчи пари, но не и как да ги управлява.
Все пак и Кейт бе получила някаква част — скъпо образование, културни маниери, богати семейни приятели, които сега я съжаляваха, и пълна с антики къща. Голяма част от антиките в момента бяха натъпкани в тристайната ни къща в колониален стил в Белмонт.
— Как се прибра? — попита Кейт.
— Шофьорът от пътна помощ ме докара. Интересен тип. От специалните части.
— Аха — промълви тя с онзи тон, който показваше, че не се интересува, но проявява любезност.
— Това ли е вечерята? — попитах, като посочих купата с пуканки.
— Съжалявам, сладурче. Просто не ми се готвеше тази вечер. Искаш ли да ти приготвя нещо набързо?
Представих си здравословните гадости в хладилника и едва не потреперих.
— Не се тревожи. Ще ся намеря какво да хапна. Ела тук — прегърнах я отново. — Забрави за колата. Тревожа се за теб.
Внезапно тя заплака. Отпусна се в ръцете ми и горещите й сълзи намокриха ризата ми. Притиснах я към себе си.
— Просто се надявах… мислех си, че този път ще се получи — изхлипа Кейт.
— Може пък да стане следващия път. Трябва да сме търпеливи, нали?