Бездруго основната ми задача не бе да споделям новината с хората. Важното е, че бях влюбен в най-красивата жена на света, а сега щяхме да си имаме и бебе. Започвах да се настройвам адски положително и за работата си. Всичко се уреждаше чудесно.
В началото на дванадесетата седмица се похвалих на колегите в офиса. Горди изобщо не се заинтересува. Той самият имаше четири деца и ги избягваше колкото се може повече. Обичаше да се фука, че почти не виждал семейството си. За него това бе въпрос на мъжественост.
Фестино раздруса ръката ми и за момент дори забрави за антибактериалния лосион.
— Поздравления за смъртта на сексуалния ти живот, Тигре — каза той.
— Е, още не е напълно умрял — отвърнах с усмивка.
— Почакай малко. Бебетата са най-доброто противозачатъчно. Ще видиш.
— Щом твърдиш така.
— О, да. Ние с жена ми го правим в кучешки стил. Аз се тръшвам и се моля, а тя се претъркулва на другата страна и се прави на умряла.
Засмях се.
— Благодаря за съвета.
— Само виж какво ще стане, когато научиш наизуст песничката на динозавъра Барни — заплаши ме Фестино. — Гнусно влечуго. Но това ще е единственото телевизионно предаване, което ще гледаш. А когато отивате на вечеря, ще посещавате „Чъки Чийз“ в пет следобед. Кога ще ходите на амнио?
— Амнио?
— Нали знаеш, проверката за вродени дефекти.
— Леле, винаги гледаш от мрачната страна, а? — възкликнах. — Кейт още е далеч от тридесет и пет.
— Лекарите винаги съветват да се подготвиш за най-лошото.
Разговорът ставаше прекалено личен, а и се изненадах, че Фестино се интересуваше от подобни неща.
— Надявай се на най-доброто, но се подготви за най-лошото — поправих го. — Забрави за първата част.
— Просто пристъпих към най-важното — отвърна той.
Бременността бе най-голямото събитие в живота ни през първите няколко месеца след повишението ми, но не бе единственото. Напуснахме малката къща в Белмонт и се нанесохме в по-голяма в Кеймбридж. Все още не можехме да си позволим някой от палатите на улица „Братъл“, за които Кейт мечтаеше, но си купихме красива къща във викториански стил на улица „Хилярд“, ремонтирана преди няколко години от харвардски професор. Искахме да променим някои неща — мокетът на стълбите бе доста износен, но решихме да отложим ремонтите за известно време.
Вероятно прибързахме с продажбата на къщата в Белмонт и не й взехме пълната цена, но Кейт нямаше търпение да се преместим в Кеймбридж. Сключихме сделката само два дни след като обявихме къщата за продажба. Нанесохме се в новата след около два месеца. Не бях виждал Кейт толкова щастлива от години, а това изпълни и самия мен с щастие.
На малкото частно пътче пред къщата — в лъскавата част на Кеймбридж нямаше гаражи, ако щете вярвайте — бяха паркирани двете ни чисто нови коли. Идеално ремонтираната ми акура бе заместена от мерцедес, а Кейт неохотно замени вехтия си нисан за джип лексус. Мерцедесът ми изглеждаше умопомрачително.
Всичко ставаше бързо. Вероятно прекалено бързо.
Почти всяка сутрин тренирах заедно с Кърт — или в неговия фитнес, или на стадиона на „Харвард“, а понякога тичахме покрай река Чарлз. Той се бе превърнал в нещо като личния ми треньор. Настояваше да сваля шкембето и да се стегна. Твърдеше, че след като започна да се чувствам по-добре физически, останалите успехи ще последват бързо.
Беше прав, разбира се. След около два месеца вече бях свалил над петнадесет кила. Наложи ми се да си купя нови дрехи, което страхотно зарадва Кейт. Според нея това бе възможност да подновя гардероба си и да се натъпча в изискани костюми от италиански дизайнери с невъзможни за произнасяне имена.
Кърт имаше категорично мнение и относно храненето ми. Смяташе, че се тровя с мазнини и въглехидрати, и постепенно ми наложи да ям храни с високо съдържание на белтъчини, почти напълно лишени от мазнини. Най-вече риба и зеленчуци. Отрязах солидните сандвичи със сирене и патладжани на обяд и престанах да посещавам замаяния ми приятел Греъм. Напълно се лиших от тревата, тъй като Кърт ме убеди, че това е кошмарен навик, който притъпява сетивата и разума ми.
Настояваше да се качвам по стълбите в службата и да не използвам асансьора поне веднъж седмично. Отначало възнегодувах, че двадесет етажа са адски много и той не е с всичкия си. Първия път, когато го направих, ми се наложи да си сменя ризата веднага щом се добрах до кабинета си. Но след известно време двадесетте етажа вече не ми се струваха толкова зловещи. А когато човек страда от клаустрофобия, е готов да се примири с доста неща, за да избегне ужаса в металния ковчег.