Живеехме на партера на мизерна триетажна къща на улица „Провидънс“ в Уорчестър, чийто циментиран заден двор бе заобиколен от телена ограда. А сега притежавах собствена къща в колониален стил в Белмонт и за мен това бе истинско постижение.
Кейт обаче бе израснала в Уелсли, в къща, по-голяма от общежитието й в „Харвард“. Веднъж бяхме минали с колата покрай бившия й дом. Гигантски каменен замък с ограда от ковано желязо и безкрайни поляни. Дори след като алкохолизираният й баща бе досъсипал семейното богатство с някаква тъпа инвестиция и им се бе наложило да продадат вилата си в Кейп Код и къщата в Уелсли, мястото, където се бяха нанесли, бе поне два пъти по-голямо от сегашната ни къща.
Кейт замълча за момент и се нацупи.
— Джейсън, не искаш да свършиш като Кал Тейлър, нали?
— Това е удар под кръста — отвърнах възмутено.
Кал Тейлър бе шестдесетгодишен и работеше за „Ентроникс“ още от времето, когато бяха продавали транзистори и второкласни телевизори и се бяха опитвали да се конкурират с „Емерсън“ и „Кенуд“. Тейлър служеше като предупреждение на младите. Видът му ме притесняваше, защото представляваше всичко, което тайно се страхувах, че може да ми се случи. С бялата си коса, пожълтелите от никотина мустаци, миризмата на „Джак Даниълс“ и вечния си запас от стари вицове, Тейлър бе личният ми кошмар. Беше смотаняк, успял да се задържи в компанията благодарение на няколкото клиенти, които все още не бе зарязал. Беше разведен, живееше сам и прекарваше почти всяка вечер в кварталния бар.
Изражението на Кейт се смекчи и тя каза нежно:
— Скъпи, погледни тази къща.
— Какво й има?
— Не искаме да отглеждаме деца в подобно място — отговори тя и ме загледа тъжно. — Тук няма място за игра. Дворът е миниатюрен.
— Мразя да кося тревата. А и аз нямах двор, когато бях дете.
Тя замълча и отмести поглед. Зачудих се какво ли мислеше. Ако бе очаквала да се върне в замъка, определено не се бе омъжила за подходящия човек.
— Хайде, Джейсън, какво стана с амбициите ти? Когато се запознахме, само небето бе таван за теб. Помниш ли?
— Просто исках да те убедя да се омъжиш за мен.
— Знам, че се шегуваш. Все още имаш амбиции, знам го. И ти го знаеш. Просто си станал…
Сигурно се канеше да каже „дебел и отпуснат“, но реши да прояви любезност.
— Чувстваш се прекалено удобно. Но това е възможността ти да се издигнеш.
Замислих се за филма за племето яномамо. Когато Кейт се омъжи за мен, вероятно е смятала, че съм свиреп воин, когото може да превърне във вожд.
— Ще поговоря с Горди — казах накрая.
Кент Гордън бе старшият вицепрезидент, който ръководеше целия отдел по продажбите.
— Добре — кимна тя. — Кажи му, че настояваш да те интервюират за повишението.
— Настояването не е точно в моя стил.
— Изненадай го. Покажи му агресивността си. Той ще си падне по нея. Убий или бъди убит. Покажи му, че си убиец.
— Да бе — изсумтях. — Да не мислиш, че мога си купя духалка от яномамо по интернет?
3.
— Прецакани сме, човече — каза Рики Фестино. — Зверски сме прецакани.
Рики Фестино бе член на онова, което наричахме Братството, колега продавач от „Ентроникс“. Продавачите би трябвало да са весели, дружелюбни, приказливи и в приповдигнато настроение, но не и Фестино. Той беше кисел, циничен и хапливо саркастичен. Единственото, в което определено му вървеше, бяха договорите. Фестино бе напуснал правния факултет на бостънския колеж след първата година, а договорното право било единственият учебен предмет, който му допадал там. Това сигурно ви подсказва нещо за него.
Според мен Рики мразеше работата си, а и не харесваше много жена си и двете си деца. Караше малкия си син в някакво частно училище всяка сутрин и тренираше бейзболния отбор на по-големия си син, което на теория го правеше добър баща, но пък той вечно се оплакваше от задълженията си. Не знаех какво го мотивира, освен страха и злобата, но това си беше негова работа.